Известно време пътувахме така, с бучащи от равномерния тропот на колелата уши и покрити с прах дрехи, докато следобедното слънце не се изтърколи по небето и не потъна зад дърветата, които се издигаха от двете ни страни като стени на голям зелен каньон. Непрестанно оглеждах гората, боейки се, че всеки момент може да зърна гадини или кучета, които ще изскочат оттам и ще ни нападнат. Но изминаха няколко часа, а не видях никого — нито гадина, нито дори друг пътник. Сякаш се бяхме озовали в безлюдна страна.
От време на време керванът спираше и тогава всички затаявахме дъх, готови да побегнем или да се бием, и почти сигурни, че всеки миг ще ни открият. Пращахме Милърд да разузнава и той се промъкваше напред само за да установи, че циганите са спрели да се поразтъпчат или да сменят подковата на някой кон, след което потегляхме отново. Постепенно престанах да се безпокоя какво може да се случи с нас, ако ни разкрият. Циганите изглеждаха хора изнурени от дългото пътуване и напълно безвредни. Щяхме да се престорим на нормални и да помолим да се смилят над нас. „Ние сме само бездомни сираци — щяхме да кажем. — Моля ви, ще ни отделите ли къшей хляб?“ Ако имахме късмет, щяха да ни нахранят и откарат до най-близката гара.
Не след дълго дойде време теорията ми да бъде поставена на изпитание. Фургоните напуснаха внезапно пътя и спряха на малка поляна. Прахолякът едва се бе слегнал, когато иззад нашия фургон се появи забързан мъж. Носеше малка шапка, нахлупена на челото, имаше мустаци и мрачно изражение, което се подсилваше от увисналите ъгълчета на устата му.
Бронуин скри мис Перигрин под палтото си, а Ема скочи от площадката и се опита да влезе в ролята на окаяно сираче:
— Господине, оставяме се на вашата милост! Къщата ни беше разрушена от бомба, родителите ни са мъртви, а ние се изгубихме и…
— Затваряй си плювалника! — изръмжа мъжът. — Слизайте веднага, всички! — Беше заповед, не молба, подсилена от богато украсен, но въпреки това определено смъртоносен нож, който блесна в ръката му.
Спогледахме се, не знаехме какво да правим. Дали да се бием с него, или да бягаме и вероятно с това да издадем тайната си — или още известно време да се преструваме на нормални, за да видим какво ще направи? А през това време придойдоха още десетина цигани, които наскачаха от фургоните си, и ни заобиколиха в широк кръг, като много от тях също наизвадиха ножове. Бяхме обкръжени и шансовете ни се смалиха драстично.
Тези посивели хора с пронизващи очи бяха облечени с черни плетени жилетки, предназначени да предпазват от прахоляка по пътищата. Жените носеха широки рокли в ярки цветове, дългите им коси бяха покрити със забрадки. Зад тях се скупчиха дечурлига, които също ни гледаха втренчено. Опитах се да си припомня всичко, колкото и малко да бе, което знаех за циганите. Дали ще ни избият — или по природа са навъсени?
Погледнах към Ема в търсене на отговор. Тя стоеше, скръстила ръце на гърдите си, което подсказваше, че поне засега не се готви да прави огън. Щом не смята да се бие с тях, рекох си, ще последвам примера ѝ.
Слязох от фургона, както ни бе наредил мъжът, и вдигнах ръце над главата. Хорас и Хю ме последваха, а после и другите — освен Милърд, който се бе измъкнал незабелязано и вероятно се навърташе наблизо, чакаше и наблюдаваше.
Мъжът с шапката, когото определих като техен водач, започна да ни обстрелва с въпроси:
— Кои сте вие? Откъде се взехте? Къде са родителите ви?
— Идваме от запад — отвърна със спокоен глас Ема. — От един крайбрежен остров. Както ви обяснихме, ние сме сираци. Къщите ни бяха разрушени при бомбардировка и се наложи да бягаме. Гребахме в лодки до сушата и едва не се удавихме. — Тя се опита да пророни няколко сълзи. — Нищичко си нямаме — подсмръкна. — От дни се скитаме из горите, без храна и само с дрехите на гърбовете си. Видяхме вашия керван, но се страхувахме да ви се обадим. Искаме само да стигнем до града…
Мъжът я разглеждаше и лицето му ставаше все по-мрачно.
— Защо е трябвало да напуснете острова, след като къщите ви са били разрушени? И защо се криете в гората, а не вървите по брега?
— Нямахме избор — обади се Инок. — Преследват ни.
Ема го изгледа строго, сякаш казваше: остави на мен да се оправя.
— Кой ви преследва? — попита водачът.
— Лоши хора — рече Ема.
— Хора с оръжия — добави Хорас. — Облечени са като войници, но не са такива.
Жена с шарена забрадка пристъпи напред.