— Трябва да се измъкнем незабелязано, не със сила — изтъкна Ема.
И тогава чухме шепот иззад решетките.
— Нима вече ме забравихте?
— Милърд! — възкликна Олив и от вълнение едва не излетя от обувките си. — Къде се губеше досега?
— Оглеждах местността наоколо. И чаках нещата да се поуспокоят.
— Мислиш ли, че ще можеш да измъкнеш ключа от клетката? — попита Ема. — Видях водача да го прибира в джоба си.
— Дебненето и отмъкването са моя специалност — увери ни той и после вероятно се отдалечи.
Минутите се търкаляха бавно. Измина половин час. После цял. Хю кръстосваше напред-назад и около главата му възбудено кръжеше самотна пчела.
— Защо се бави толкова? — изръмжа недоволно той.
— Ако не дойде скоро, ще започна да хвърлям яйца — заплаши Инок.
— Направиш ли го, ще ни избият — заяви Ема. — Тук сме беззащитни. Разчисти ли се димът, живи ще ни одерат.
И така ние продължихме да седим и да чакаме, наблюдавайки циганите, които на свой ред ни наблюдаваха. Всяка изминала минута бе като поредния пирон, забит в ковчега на мис Перигрин. Често я поглеждах сякаш имаше някакъв начин да установя промените в нея — да видя например как бавно угасва човешката искрица в очите ѝ. Но тя си беше същата както винаги, само че по-спокойна, заспала в сеното до Бронуин, а дребните ѝ, покрити с пера гърди се повдигаха и спускаха равномерно. Изглежда, нямаше представа за бедата, която я заплашва, нито за отброеното ѝ време. Може би самият факт, че е в състояние да спи в подобен момент, бе доказателство за промените, през които преминаваше. Предишната мис Перигрин щеше да изпадне в нервен пристъп.
А после се замислих за моите родители, както ставаше винаги, когато изпусках контрола върху мислите си. Опитах се да си представя лицата им, както ги бях видял за последен път. Засега успявах да извикам в спомените си само отделни късчета: рядката брада, която баща ми си бе оставил напоследък, докато живеехме на острова, начина, по който майка ми, без да го осъзнава, си играеше с брачната халка, когато баща ми се увличаше да говори твърде дълго за нещо, което не ѝ бе интересно, стрелкащия поглед на татко, неспирно проверяващ хоризонта за птици.
Сега те търсеха мен.
С настъпване на вечерта лагерът около нас се оживи. Циганите разговаряха и се смееха, а когато група деца с очукани кларнети и изтърбушени акордеони подхванаха песен, всички скочиха да танцуват. Между песните едно от момчетата от оркестъра се промъкна до клетката с бутилка в ръка.
— Това е за болния — рече то, докато се оглеждаше плашливо.
— За кого? — попитах, сетне кимнах към Хю, който пръв се досети и побърза да се закашля нервно.
Момчето пъхна шишето между решетките. Измъкнах тапата, подуших го и едва не тупнах по гръб. Миришеше на смес от терпентин и вкиснат компот.
— Какво е това? — попитах.
— Важното е, че върши работа. — Момчето отново се озърна. — Добре, направих нещо за вас. Сега сте ми длъжници. Кажете ми, какво престъпление сте извършили? Вие сте крадци, нали? — Той снижи глас и добави: — Или сте утрепали някого?
— За какво говори той? — зачуди се Бронуин.
„Никого не сме утрепали“ — бях готов да отвърна, но после пред очите ми изникна образът на Голън, носещ се надолу към скалите, и премълчах.
Ема го каза вместо мен:
— Никого не сме убивали!
— Е, все трябва да сте я свършили някаква — възрази момчето. — Защо инак ще има награда за вас?
— Награда ли има? — попита Инок.
— Амче да. Дават цял куп мангизи.
— Кой ги дава?
Момчето сви рамене.
— Ще ни предадете ли? — попита Олив.
Момчето изви устни.
— Знам ли дали ще ви дадем, или не. Старейшините блъскат глави. Макар че, ако питат мен, да не вярват много на онез, дето дават париците. От друга страна пък, парата си е пара и не им се нрави, че не отговаряте квот ви питат.
— Там, откъдето идваме — заговори високомерно Ема, — човек не разпитва хора, молещи за помощ.
— Нито пък ги затварят в клетка! — добави Олив.
И в този момент откъм центъра на лагера долетя оглушителен трясък. Момчето изгуби равновесие и тупна от рампата в тревата, а ние изпоналягахме, когато откъм огъня се разлетяха канчета и метални чинии. Жената, която клечеше до огнището, побягна с ужасени писъци и горящи дрехи и вероятно щеше да продължи да търчи до океана, ако някой не бе взел кофа с вода и не бе угасил пламъците.
Миг по-късно чухме стъпките на невидимо момче, което се изкачваше по рампата.
— Така става, когато решиш да правиш омлет от яйца на чудати пилета! — произнесе задъхано и през смях Милърд.