Отвън войниците се смееха на човека с кучето.
— Глупак! — ядосваше се той. — Само един циганин би държал подобно животно в средата на лагер с хора!
Най-сетне събрах достатъчно кураж да се огледам. Но в клетката нямаше мечка. Какво бе надало този ужасен рев?
Войниците продължиха да претърсват лагера, ала вече избягваха да приближават клетката. След няколко минути ги чухме да се товарят обратно в камиона, после двигателят изрева и най-сетне си заминаха.
Някой дръпна чергилото. Циганите се бяха събрали около нас. Държах яйце в треперещата си ръка и се питах дали ще се наложи да го използвам.
Водачът се изправи пред нас.
— Е, добре ли сте? — попита. — Съжалявам, ако съм ви изплашил.
— Живи сме — промълви Ема, като се оглеждаше боязливо. — Но къде е тази ваша мечка?
— Вие не сте единствените с необичайни дарби — обади се един млад мъж в тълпата и после в бърза последователност изрева като мечка, после измяука, като въртеше глава по такъв начин, че сякаш звукът идваше от всички посоки. Когато се съвзехме от изненадата си, ние изръкопляскахме.
— Струва ми се, ти каза, че не са чудати — прошепнах на Ема.
— Всеки може да прави подобни циркаджийски номера — отвърна тя.
— Моля за извинение, че пропуснах да ви се представя — заговори водачът. — Името ми е Бекир Бекманатов. А вие сте наши почетни гости. — Той се поклони дълбоко. — Защо не ни казахте, че сте синдригасти?
Ококорихме се. Беше използвал другото название на необикновените, което ни бе казала мис Перигрин.
— Познаваме ли ви отнякъде? — попита Бронуин.
— Къде сте чули тази дума? — присъедини се Ема.
Бекир се усмихна.
— Ако приемете поканата ни да бъдете наши гости, ще ви обясня всичко. — Той се поклони отново и се качи на рампата, за да отключи вратата.
Настаниха ни на меки, ръчно тъкани килими и подхванахме разговор на светлината на огъня, похапвайки топла храна. Зарязах лъжицата, която ми дадоха, и сърбах направо от дървената купа, забравил напълно добрите си маниери, а по брадичката ми се стичаше топла, ароматна каша. Бекир сновеше около нас, проверяваше дали се чувстваме удобно, питаше имаме ли достатъчно храна и напитки и не спираше да се извинява за състоянието на дрехите ни, покрити с мръсни петна от сламата в клетката. Откакто бе станал свидетел на някои от способностите ни, отношението му към нас се бе променило драстично, само за няколко минути ние изминахме пътя от затворници до уважавани гости.
— Много съжалявам за начина, по който се отнесохме към вас — поде той, докато се настаняваше на една възглавница между огньовете. — Когато става дума за безопасността на моите хора, трябва да взема всички необходими предпазни мерки. В наши дни по пътищата се скитат какви ли не хора — а някои дори не са човеци. Ако ми бяхте казали само, че сте синдригасти…
— Учили са ни никога да не го казваме на никого — обясни Ема.
— Никога повече — добави Олив.
— Който и да ви е учил на това, бил е много мъдър — отбеляза Бекир.
— Откъде знаете за нас? — попита Ема. — Говорите стария език.
— Само няколко думи — отвърна Бекир. Той се загледа към пламъците, където цвърчеше месо на шишове. — Вашият и моят народ се погаждат от много време насам. Не сме чак толкова различни. Скиторим немили-недраги навсякъде по големия свят. — Той дръпна един шиш и отхапа замислено. — В известен смисъл сме съюзници. Случвало се е неведнъж през тези години ние, циганите, да вземаме ваши деца за отглеждане.
— За което сме ви благодарни — рече Ема, — а също и за вашето гостоприемство. Но с риск да прозвучи невъзпитано, не можем да останем повече при вас. Много е важно час по-скоро да стигнем Лондон. Трябва да хванем влака.
— Заради болния ви приятел? — попита Бекир и погледна към Хю, който отдавна бе престанал да се преструва на болен и нагъваше със завиден апетит, а около главата му бръмчаха щастливо рояк пчели.
— Нещо от тоя род — смънка уклончиво Ема.
Бекир се досещаше, че крием нещо, но беше достатъчно възпитан да не се рови в тайните ни.
— Тази нощ няма да има повече влакове — каза той. — Но можем да станем призори и да ви откараме на гарата, преди първият утре да е тръгнал. Става ли?
— Ще се наложи — отвърна Ема с набръчкано от тревоги чело. Макар че бяхме спестили доста време с пътуването в кервана, мис Перигрин бе изгубила цял един ден. Сега ни оставаха само два — в най-добрия случай. Но това беше утре, а поне засега бяхме на топло край огньовете и може би далече от опасностите. Трудно беше да не се насладим на това, дори само за момента.