Бекир дръпна юздите на коня пред градската порта.
— Ние сме дотук — обяви той. — В града не гледат на нас с добро око. Не е необходимо да привличаме внимание и върху вас.
Беше трудно да си представиш, че някой би изпитвал недоверие към тези толкова мили хора. Но от друга страна, тъкмо предразсъдъците бяха причина чудатите да странят от обществото. Ето в какво се бе превърнал този тъжен свят.
Ние слязохме от конете. Изправих се зад другите, надявайки се, че никой няма да забележи разтрепераните ми крака. Тъкмо когато се готвехме да тръгнем, момчето на Бекир скочи от коня и извика:
— Чакайте! Вземете ме с вас!
— Мислех, че ще поговориш с него — изсъска Ема на Милърд.
— Поговорих — рече Милърд.
Момчето извади пътна торба от джоба на седлото и я метна на рамо. Беше се подготвил.
— Мога да готвя — продължи то, — да сека дърва, да яздя кон, да връзвам всякакви възли!
— Някой да го награди с почетна значка — подхвърли Инок.
— Боя се, че е невъзможно — каза с мек глас Ема.
— Но аз съм като вас — и ще ставам все повече, с течение на времето! — Момчето се зае да си разкопчава панталона. — Вижте какво става с мен!
Преди някой да го спре, то пусна панталоните до глезени. Момичетата нададоха смутени възклицания и обърнаха глави. Хю извика:
— Не си сваляй гащите, отчаян нещастнико!
Но нямаше какво да се види — момчето вече бе изчезнало до пояса. Когато втренчих поглед в долния край на тялото му, зърнах само да прозират полупрозрачни черва.
— Вижте колко много изчезна от вчера досега — продължи Ради с глас, в който се долавяше паника. — Скоро ще се изгубя напълно!
Циганите го зяпаха с ококорени очи и шепнеха развълнувано. Дори конете изглеждаха изплашени, защото се дръпнаха от полупрозрачното момче.
— Проклет да съм! — възкликна Инок. — Той е само наполовина тук.
— О, бедният — въздъхна Бронуин. — Не може ли да го вземем?
— Ние не сме пътуващ цирк, та да прибираш всеки, който ти е симпатичен — озъби се Инок. — Тръгнали сме на опасна мисия да спасим нашата имбрин и сега не е време да се превръщаме в детегледачи на объркани нови чудати!
Момчето ни гледаше с пълни със сълзи очи. Торбата му се свлече от рамото и тупна на земята.
Ема дръпна Инок настрана.
— Това беше твърде грубо — скастри го тя. — Извини се веднага!
— Няма. Само си губим безценното време.
— Тези хора ни спасиха живота!
— Нямаше да се налага да го спасяват, ако не ни бяха затворили в оная гадна клетка!
Ема се предаде и се обърна към момчето.
— При други обстоятелства щяхме да те приемем с разтворени обятия. Но точно в този момент нашата цивилизация и начинът ни на живот са под заплаха да бъдат унищожени. Така че, сам разбираш, моментът е неподходящ.
— Не е честно — извика момчето. — Защо не съм започнал да изчезвам по-рано? Защо е трябвало да се случи чак сега?
— Способностите на всеки чудат се проявяват, когато им е отредено — намеси се Милърд. — При някои още в ранна детска възраст, при други едва когато порастат. Веднъж чух един от нас да разправя, че не знаел, че може да левитира със силата на ума си, докато не станал на деветдесет и две.
— Аз съм била по-лека от въздуха от мига, когато съм се родила — заяви гордо Олив. — Изскочила съм от мама и съм литнала към тавана на болничната стая! Единственото, което ми попречило да изхвърча през прозореца и да се изгубя сред облаците, била пъпната връв. Казват, че докторът припаднал от уплаха.
— Ти все още плашиш хората, миличка — потупа я Бронуин.
Милърд, видим благодарение на шлифера и обувките, които носеше, пристъпи към момчето.
— Какво мисли баща ти за всичко това? — попита той.
— Истината е, че ние не искаме да си тръгва — обади се Бекир. — Но как бихме могли да се грижим за сина си, когато дори не го виждаме? Той реши да ни напусне и се питам дали няма да е на по-добро място сред вас.
— Обичате ли го? — попита без заобикалки Милърд. — Той обича ли ви?
Бекир смръщи вежди. Той беше човек с традиционни възгледи и въпросът му се стори смущаващ. Но след като помърмори и сумтя, отвърна:
— Разбира се. Той е мое дете.
— Тогава вие сте неговият вид — заключи Милърд. — Мястото на момчето е при вас, не при нас.
Бекир не бе от хората, които издаваха чувствата си пред околните, но този път го видях да стиска челюст, а очите му трепнаха. Той кимна, сведе глава към сина си и рече: