— Съмнявам се. Нямаше да ни пазят цяла нощ само за да ни застрелят на следващата сутрин.
Разсъжденията му бяха доста жизнерадостни, все едно обсъждахме изхода на някакво спортно състезание, а не собствената си съдба.
— Не съм срал от осем дни — довери ми той. — И нямам предвид добро сране — това не ми се е случвало от месеци, — а съвсем никакво сране. От осем дни не съм срал.
Двамата замълчахме за момент, за да обмислим това твърдение.
— Как мислиш, колко време може да издържи човек, без да сере?
Това беше интересен въпрос и аз също бях любопитен да науча отговора, но не можех да му го дам. Чух как той си легна и щастливо се прозя, спокоен и доволен от живота, все едно напиканият сламен матрак беше пухено легло. Тишината се проточи и аз си помислих, че моят съкилийник е заспал.
— Тези стени сигурно са дебели по метър и двайсет — каза най-сетне той. — Това вероятно е най-безопасното място в Питер, където може да спи човек.
След тези думи той заспа и веднага захърка — отначало си помислих, че се преструва, толкова бързо премина от говоренето към съня.
Винаги съм завиждал на хора, които заспиват лесно. Сигурно в главата им е по-чисто, дъските на дъното на черепа им са преметени и всички малки чудовища са прибрани в корабния сандък до леглото. Колкото до мен, по рождение страдах от безсъние и така щях да си умра — и по пътя щях да изгубя хиляди часове, като жадувам да изгубя съзнание и си мечтая някой да ме удари с гумен чук по главата — не толкова силно, че да ми навреди, но достатъчно силно, за да ме приспи за една нощ.
Но тази нощ нямах никакъв шанс да заспя. Гледах в черния мрак, докато черният мрак започна да посивява, от него изплува таванът над главата ми, а светлината от изток започна да се процежда през тясното прозорче с решетки, което все пак съществуваше. И едва тогава осъзнах, че на крака ми все още е стегнат един германски нож.
3
ЕДИН ЧАС ПРЕДИ ДА се зазори, двама нови надзиратели отвориха вратата на килията, вдигнаха ни от наровете и закопчаха белезници на китките ни. Не обърнаха никакво внимание на моите въпроси, но изглеждаха развеселени, когато Коля ги помоли за чаша чай и един омлет. Шегите явно бяха рядкост в „Крести“ защото това дори не беше кой знае колко остроумна шега, но надзирателите продължаваха да се хилят, докато ни побутваха по коридора. Някой някъде стенеше — тих, безкраен стон, като сирената на кораб далеч зад хоризонта.
Не знаех дали отиваме към бесилката или към килията за разпити. Нощта беше отминала, без да затворя очи; с изключение на онази глътка от манерката на германеца не бях пил нищо от покрива на „Киров“; на челото ми, където се бях ударил в тавана, беше излязла цицина колкото бебешко юмруче — като цяло това беше една много неприятна сутрин, от най-неприятните в живота ми, но въпреки това ми се искаше да живея. Искаше ми се да живея и нямаше да мога да посрещна екзекуцията си красиво. Щях да падна на колене пред палача или пред отряда за разстрел и да умолявам за живота си, като изтъквам невинната си младост, щях да разказвам с подробности за многобройните часове, които бях прекарал в дежурство на покрива в очакване на бомбите, за всички барикади, които бях помогнал да издигнат, и за всички траншеи, които бях изкопал с двете си ръце. Всички го бяхме правили, всички служехме на каузата, но аз бях един от най-верните синове на Питер и не заслужавах да умра. Какво толкова беше станало? Бяхме изпили коняка на един умрял германец — за това ли щях да умра? За това ли искахте да вържете грубото конопено въже на кльощавата ми шия и завинаги да спрете мозъка ми? Защото бях откраднал един нож? Не го правете, другари. Не вярвам, че в мен се крие някакво величие, но все пак има нещо по-добро от това.
Надзирателите ни поведоха надолу по едно каменно стълбище със стъпала, изгладени от стотици хиляди подметки на военни ботуши. От другата страна на желязната решетка, която преграждаше дъното на стълбището, седеше един старец с тежък сив шал, омотан два пъти около главата. Той ни озари с беззъбата си усмивка и отключи вратата. Миг по-късно минахме през друга врата, тежка и дървена, и излязохме на слънце — вън от „Крести“, невредими и живи.
Коля остана безучастен към очевидното ни помилване, а загреба две шепи чист сняг с окованите си ръце и го натъпка в устата си. Дързостта на този ход ме накара да му завиждам, както и мисълта за студена вода по езика ми. Но не исках да правя нищо, с което можеше да разгневя надзирателите. Бягството ни от „Крести“ ми изглеждаше някаква необяснима грешка и аз очаквах веднага да ме тикнат обратно вътре, ако объркам нещо.