Десетки униформени офицери бързо влизаха от една стая в друга или се изкачваха по извитото двойно стълбище, останало както без перила, така и без всички подпорки, които ги бяха поддържали — вероятно ги бяха натрошили за подпалки още преди няколко седмици. Униформите на офицерите не бяха от Червената армия. Коля забеляза, че ги гледам.
— НКВД — каза той. — Може би си мислят, че сме шпиони.
Нямаше нужда Коля да ми казва, че са от НКВД. Познавах униформите им още от малък — островърхите фуражки в синьо и кафяво и пистолетите „Токарев“ в кобурите им. Бях се научил да се страхувам, когато видя техните пакарди пред портала на „Киров“ — наричаха ги „черните гарвани“ и те винаги идваха, за да отвлекат някой нещастен гражданин от дома му. Докато живеех в комплекса, НКВД бяха арестували поне петнайсет души. Понякога отвлечените се връщаха след няколко седмици — главите им бяха обръснати, а лицата им бледи и безжизнени, докато с накуцване се изкачваха към апартаментите си и избягваха погледа ми на стълбището. Пречупените мъже, които се прибираха у дома, сигурно си даваха сметка колко рядко се случваше някой да извади техния късмет, но сякаш не се радваха, че са оцелели. И те знаеха какво се беше случило с баща ми и не можеха да ме погледнат в очите.
Войниците продължиха да ни побутват напред, докато не стигнахме до една остъклена зала в самото дъно на палата, където високите френски прозорци предлагаха красива гледка към река Нева и мрачните сиви блокове на Виборгски район на отсрещния бряг.
По средата на остъклената зала имаше едно обикновено дървено бюро, а зад него седеше един-единствен възрастен човек. Беше притиснал слушалката на телефона между бузата и рамото си, така че да може да пише с една химикалка в бележника, който държеше в ръцете си, докато слуша.
Мъжът ни хвърли един поглед, докато чакахме на входа на залата. С дебелия си врат и кривия, сплескан нос приличаше на бивш боксьор. Сенките под тежките му очи бяха дълбоки, както и бръчките на челото му. Сивата му коса беше обръсната почти до черепа. Сигурно беше на петдесет години, но изглеждаше така, все едно може да стане от стола и да ни пребие всичките, без да измачка униформата си. На яката на куртката му проблясваха три метални звезди. Не знаех точно какво означават три звезди, но бяха с три звезди повече, отколкото на униформата на всеки друг в палата.
Мъжът подхвърли бележника си на бюрото и аз видях, че не си беше водил бележки, както си помислих, а просто беше рисувал хиксове — един до друг, един под друг, докато не беше изпълнил цялата страница с тях. По някаква причина това ме стресна повече, отколкото униформата му или лицето му на стар бияч. Можех да си представя да се разбера с някой човек, който си рисува цици или кучета. Но какъв беше този човек, който рисуваше само и единствено хиксове?
Мъжът не откъсваше поглед от нас двамата и аз разбрах, че с погледа си ни признаваше за виновни за престъпленията, които бяхме извършили, и ни осъждаше на смърт още докато слушаше нечий друг глас от отсрещната страна на линията.
— Добре — каза най-сетне той. — Искам да се свърши до обяд.
Без изключения.
Мъжът затвори телефона и ни се усмихна, а усмивката му беше в такова противоречие с лицето му, колкото самият мъж и обикновеното му дървено бюро бяха в противоречие с великолепната остъклена зала на старинния благороднически дом. Полковникът (защото вече предполагах, че това е полковникът, за когото бяха споменали войниците на предишната вечер) имаше прекрасна усмивка, зъбите му бяха смайващо бели, а бруталното му лице се измени за миг, така че вече не излъчваше заплаха, а гостоприемство.
— Дезертьорът и мародерът! Елате, елате по-близо, няма нужда от белезниците. Не вярвам тези момчета да предизвикат неприятности.
Той направи знак на войниците, които неохотно извадиха ключовете си и свалиха белезниците ни.
— Аз не съм дезертьор — каза Коля.
— Така ли? Свободни сте — заповяда той на войниците, без да си прави труд да ги поглежда.
Войниците се подчиниха и ни оставиха сами с полковника. Той се изправи и закрачи към нас, а пистолетът в кобура на кръста му го удряше по хълбока. Коля застана съвсем мирно за оглед от висшестоящия офицер и аз последвах неговия пример, тъй като не знаех какво трябва да правя. Полковникът продължи да се приближава към нас, докато очуканото му лице почти не опря в лицето на Коля.
— Ти не си дезертьор, но от твоята част са докладвали, че си изчезнал, а други войници са те прибрали на четирийсет километра от мястото, където е трябвало да се намираш в този момент.