Рибена чорба. Не бях виждал рибена чорба от миналото лято. Самата идея за рибена чорба беше екзотична и опияняваща, като голо момиче на тихоокеански остров.
— Елате с мен — каза полковникът.
Той отвори един от френските прозорци и излезе навън на студа. Двамата с Коля го последвахме по застланата с чакъл алея, която водеше през градината, съсипана от зимата, до брега на реката.
По замръзналата Нева се пързаляше едно момиче в кожено палто от лисица. В обикновена зима всеки ден по реката се пързаляха стотици момичета, но това не беше обикновена зима. Ледът беше здрав и солиден, поне от няколко седмици насам, но кое момиче имаше сили да прави осморки върху него? Застанали в замръзналата кал на брега на реката, двамата с Коля я гледахме така, както бихме гледали някоя маймунка, която кара цирково колело по средата на булеварда. Беше гротескно красива, тъмната й коса беше разделена на път и прибрана в хлабав кок, страните й бяха поруменели от студения вятър, бяха пълни и здрави. Трябваха ми няколко секунди, за да разбера защо ми изглеждаше толкова странно, но после това стана очевидно — дори от разстояние се виждаше, че това момиче се хранеше добре. В лицето й нямаше нищо измъчено или отчаяно. Притежаваше небрежната грация на атлет; изпълняваше стегнати, бързи пируети; дори не се задъхваше, докато се носеше по леда. Бедрата й сигурно бяха великолепни — дълги, бледи и силни — и аз усетих как ми става за пръв път от няколко дни насам.
— Следващия петък ще се омъжва — каза полковникът. — Ще се омъжва за една буца, ако питате мен, но както и да е. Човекът е партиец, може да си я позволи.
— Това е вашата дъщеря, така ли? — попита Коля.
Полковникът се ухили, а белите му зъби светнаха като разделителна линия по средата на лицето му на побойник.
— Не ти ли прилича на мен? Не, не, в това отношение дъщеря ми извади късмет. Взела е лицето на майка си и характера на баща си — целият свят ще бъде неин.
Едва тогава си дадох сметка, че зъбите на полковника бяха изкуствени — един мост, който сякаш заемаше мястото на цялата горна челюст. И тогава внезапно и сигурно осъзнах, че този човек беше понесъл мъчения. Бяха го прибрали при една или друга чистка по обвинение, че е троцкист, белогвардеец или симпатизант на фашистите, бяха изтръгнали зъбите от устата му и го бяха били, докато от очите му не беше потекла кръв, докато не беше започнал да пикае кръв и да сере кръв, докато не беше пристигнала новата заповед от неизвестното московско управление: човекът е рехабилитиран, оставете го на мира, той отново е един от нас.
Можех да си го представя с подробности, защото си го бях представял често — всеки път, когато се замисля за последните дни от живота на баща ми. Той имаше нещастието да бъде евреин, поет и донякъде известен човек — стар приятел на Маяковски и Манделщам, заклет противник на Обранович и всички останали, които смяташе за говорителите на бюрокрацията — онези стихоплетци на революционна поезия, които нарочиха баща ми за агитатор и паразит, защото беше писал за подземния свят на Ленинград, макар че — официално — подземният свят на Ленинград не съществуваше. Нещо повече, беше проявил дързостта да назове книгата си „Питер“ което беше прякорът на нашия град, използван от всички родени в него, но забранен във всички съветски текстове, защото „Санкт Петербург“ беше проява на арогантен царизъм и старото име на града беше на светеца — покровител на тиранина.
В един летен следобед на 1937 г. прибраха баща ми от редакцията на литературното списание, където работеше тогава. Така и не ни го върнаха. Никой не се обади от московското управление, за да го помилва; рехабилитацията му беше невъзможна. Един офицер от разузнаването може да притежава някаква бъдеща стойност за държавата, но един упадъчен поет — не. Може да беше загинал в „Крести“ или в Сибир, или някъде по средата — така и не разбрахме това. Ако беше погребан, нямаше надгробен камък; ако беше кремиран, нямаше урна.
Дълго време бях ядосан на баща си, защото е написал толкова опасни слова; струваше ми се тъпо, че една книга му се беше сторила по-важна от това да остане жив и да ме удря зад тила, когато си бъркам в носа. Но по-късно реших, че той не беше искал нарочно да обиди Партията, поне не съзнателно — не и така, както го беше направил Манделщам (Манделщам с неговата налудничава храброст, който беше сравнил дебелите пръсти на Сталин с голи охлюви, а мустаците му — с две хлебарки). Баща ми не знаеше, че книгата му „Питер“ е опасна, докато не излязоха официалните рецензии за нея. Смяташе, че е написал книга, която ще прочетат петстотин души, и може би наистина беше така, но поне един от тези петстотин читатели се беше отрекъл от него и това беше краят.