Полковникът обаче беше оцелял и когато го гледах сега, аз се питах дали не му беше странно, че се беше озовал толкова близо до зъбите на акулата, но все пак беше успял да доплува обратно до брега; че той, който беше чакал някой друг да прояви милост към него, сега можеше сам да решава дали да я прояви към някой друг. Поне в момента не ми изглеждаше притеснен от нищо; не откъсваше поглед от дъщеря си, докато тя се пързаляше по леда, и ръкопляскаше със смачканите си от побоя пръсти, когато тя правеше пируети.
— И така, сватбата е в петък. Дори сега, дори по средата на всичко това… — полковникът махна с ръка, за да покаже целия Ленинград, глада и войната. — Тя иска истинска сватба, както трябва. Това е хубаво, животът трябва да продължи, ние се сражаваме с варварите, но трябва да останем човеци, руснаци. Затова ще имаме музика, танци… и торта.
Той погледна първо единия от нас, а после и другия, все едно в думата „торта“ имаше нещо съдбовно и той искаше да се увери, че и двамата сме го разбрали както трябва.
— Жена ми казва, че традицията е такава — на сватбата трябва да има торта. Не било хубаво да се прави сватба без торта. Цял живот се боря срещу тези селски суеверия, с които поповете са държали народа в покорство, но жена ми… жена ми си иска тортата. Добре тогава, направи торта. От няколко месеца събира захар, мед, брашно, всичко.
Представих си всичко това: чувалчетата със захар, бурканите с мед и брашното, което сигурно беше истинско брашно, а не мухлясали останки, извадени от някой потопен с торпедо шлеп. Сигурно половината „Киров“ можеше да се прехранва две седмици само с продуктите за блата на тортата.
— Жена ми си има всичко, което й трябва, с изключение на яйцата.
Той отново ни погледна знаменателно.
— Яйцата — каза полковникът — се намират трудно.
В продължение на няколко секунди всички стояхме мълчаливо и гледахме как дъщерята на полковника се върти по леда.
— Може би във флота имат — каза Коля.
— Не. Нямат.
— Имат консерви с телешко. Веднъж размених едно тесте карти за консерва с телешко, която ми даде един моряк, и…
— Нямат яйца.
Не се смятам за глупав, но ми отне много дълго време да разбера какво искаше полковникът и още по-дълго време да събера кураж да го попитам.
— Искате да ви намерим яйца? — попитах аз.
— Една дузина — отговори той. — За тортата й трябват само десет яйца, но аз си помислих, че някое може да се счупи, друго може да се окаже развалено.
Той видя колко сме объркани и отново се усмихна с прекрасната си усмивка, като ни стисна за раменете толкова силно, че аз застанах мирно.
— Моите хора казват, че в Ленинград няма яйца, но аз вярвам, че в Ленинград има всичко, дори сега, и просто ми трябват подходящите хора, които да го открият. Трябват ми двама крадци.
— Ние не сме крадци — каза Коля с голямо достойнство, като гледаше полковника право в очите.
Прииска ми се да му шибна един. Откъдето и да го погледнеш, вече трябваше да сме мъртви и замръзнали, струпани в някоя шейна заедно с другите трупове от този ден. Вместо това бяхме получили помилване. Бяха ни върнали живота в замяна на една-единствена проста задача. Може би необичайна, но проста задача. А сега той щеше да провали всичко — и си просеше куршума, което не беше хубаво, но освен това просеше куршум и за мен, а това беше далеч по-лошо.
— Не сте крадци, така ли? Ти си изоставил своята част — не, не, млъкни, не казвай нищо. Ти си изоставил своята част и в мига, в който си го направил, си изгубил всичките си права на войник от Червената армия — правото си да носиш оръжие, да носиш това палто и тези ботуши. Ти си крадец. А ти, Болшой нос, ти си плячкосал един труп. Трупът е бил на германец, така че това не ме обижда толкова лично, но плячкосването на труп си е кражба. Така че нека да не си играем игрички. И двамата сте крадци. Може би сте лоши крадци, така е, и некадърни крадци, абсолютно, но имате късмет. Защото никой не е хванал добрите крадци.
Той се обърна и закрачи обратно към палата. Двамата с Коля останахме още малко, за да погледаме дъщерята на полковника с нейното палто от лисица, което проблясваше на слънцето. Сигурно и тя ни беше видяла, но по никакъв начин не показваше това и не поглеждаше към нас. Бяхме двама от лакеите на баща й, следователно бяхме съвършено скучни. Гледахме я толкова дълго, колкото можахме, като се опитвахме да гравираме нейния образ в мозъка си за целите на бъдеща мастурбация, докато полковникът не ни излая да го последваме и ние не забързахме след него.