— Трябва да намерим яйцата — казах му аз.
И двамата крачехме под слънцето и дишахме въздуха единствено защото полковникът беше наредил така; ако отплатата за това помилване беше една дузина яйца, ние щяхме да намерим една дузина шибани яйца. Изобщо не можеше да става дума за преговори или измъкване от това.
— Съгласен съм, че най-доброто решение е да намерим яйцата. Но това не означава, че не мога да разсъждавам и за други варианти. Може би в града не са останали никакви яйца. Какво ще правим тогава? Имаш ли все още роднини в Питер?
— Не.
— И аз. Това е добре. Така трябва да мислим само за собствената си кожа.
По стените на складовете, изтърбушени от бомбардировките, бяха разлепени афиши: „ЗАПИСА ЛИ СЕ КАТО ДОБРОВОЛЕЦ?“ В тази част на града нямаше жилищни сгради и улицата беше пуста, а под безцветното небе не крачеше никой друг. Изглеждаше така, все едно ние двамата сме последните оцелели в тази война — последните защитници на града, които трябваше да го отбраняват от фашистите единствено с моя откраднат нож и предполагаемо бързите юмруци на Коля.
— Имаме най-голям шанс на пазара „Сенной“ — каза Коля. — Преди няколко месеца бях там. Все още имаха масло и сирене, а може би и малко хайвер.
— Тогава защо хората на полковника не могат да намерят яйца?
— Това е черният пазар. Половината стоки са откраднати. Хората търгуват с купоните си за храна и нарушават всякакви закони, както си искат. Никога няма да продадат нещо на някой, който носи униформа. Особено ако е униформа на НКВД.
Това ми се стори разумен довод. Коля започна да си подсвирква някаква фалшива мелодия, която си измисляше в движение, и двамата се отправихме на юг към пазара „Сенной“. Всичко започваше да се подрежда. Не ме застрашаваше екзекуция, поне не веднага. В стомаха ми имаше повече храна, отколкото беше имало през последните няколко седмици, а силният черен чай ми даваше допълнителна жизненост. Усещах краката си достатъчно силни, за да ме отведат навсякъде, където поискам. Все някой някъде имаше една дузина яйца и ние в крайна сметка щяхме да ги открием. Междувременно реших да се насладя на една жива фантазия, в която дъщерята на полковника се пързаляше гола по река Нева, а белият й задник проблесваше на слънцето.
Коля ме плесна по гърба и ми хвърли една мръснишка усмивка, все едно беше погледнал в мислите ми направо през прозрачния ми череп.
— Забележителна девойка, нали? Няма да я върнеш, а?
Не отговорих нещо на това, но Коля явно отдавна беше свикнал да води еднопосочни разговори.
— Тайната, с която можеш да спечелиш всяка жена, е пресметнато пренебрежение.
— Какво?
— Ушаков. Това е цитат от „Дворната хрътка“. О, чакай малко, ти всъщност не си чел „Дворната хрътка“
Коля въздъхна, смазан от безграничното ми невежество.
— Баща ти е бил член на интелигенцията, а ти никак не си интелигентен. Това е малко тъжно.
— Защо не престанеш да говориш за баща ми?
— Радченко, главният герой в романа, е велик любовник. Хората идват при него от цяла Москва, за да го помолят за съвет как да ухажват избраниците си. Той никога не става от леглото, само си лежи и пие чай…
— Като Обломов.
— Изобщо не прилича на Обломов! Защо всички винаги казват „Като Обломов“?
— Защото звучи точно като Обломов.
Коля спря и ме погледна отгоре-надолу. Беше с една глава по-висок от мен и два пъти по-широк в раменете, и точно в момента се извисяваше над мен като застрашителен великан.
— И последният глупак в университета знае, че Гончаров не е и наполовина толкова добър писател, колкото Ушаков. Обломов е едно нищо. Обломов е буржоазен урок по етика — някаква глупава приказка, която трябва да прочетат децата, за да не станат мързеливи. А Радченко — Радченко е един от великите герои в руската литература. Заедно с Расколников, Безухов и не знам, може би Чичиков.
— Плюеш ме.
— Ами, ти заслужаваш да те заплюя.
Обърнах се и продължих на юг. След малко Коля ме настигна и закрачи до мен, колкото и да беше ядосан. Съдбата ни беше събрала един с друг и явно никой не можеше да оспори това. Поне до четвъртък, все едно бяхме женени.
На другия бряг на замръзналата река Нева, поръсена със сняг, се издигаше позлатената камбанария на Петропавловската катедрала, а на върха й все още стоеше златният ангел — макар и да се говореше, че от Вермахта са обещали орден „Железен кръст“ на артилериста, който успее да го свали оттам. Коля кимна към брега от страната на Петроградската крепост.