— Бях зачислен в крепостта, когато бомбардираха зоопарка.
— Чух, че бабуините са се разбягали из целия град, а един сибирски тигър…
— Това са приказки — каза той. — Нито едно животно не успя да избяга.
— Някои може и да са успели. Откъде знаеш?
— Нито едно не избяга. Ако искаш да си разказваш някаква приказка, за да можеш да спиш по-лесно, давай — няма да те спирам, но това е лъжа.
Той се изплю на земята.
— Фрицовете изгориха всичко до основи. Бети, слоницата… много обичах тази слоница. Когато бях малък, винаги ходех при нея. Спомням си как се миеше, как засмукваше вода с хобота си и се пръскаше цялата… Беше толкова грациозна. Човек не би си го помислил, защото беше адски голяма, но наистина беше такава.
— И тя ли умря?
— Ти слушаш ли ме какво ти говоря? Всички животни умряха. Но Бети се мъчи няколко часа. Как стенеше само… Аз бях караул, но ми се искаше да избягам от поста си, за да отида и да я застрелям в сърцето. Просто да се свърши. Не ти пожелавам да слушаш как умира някой слон.
До пазара „Сенной“ имаше много път, може би шест километра — по моста „Литейни“ и покрай Летните градини, където брястовете и дъбовете бяха изсечени с брадви, а после край църквата „Спасителят на кръвта“, с фасадата от емайлирана мозайка и високите куполи с форма на луковица, издигната на мястото, където Гриневицкий беше взривил и себе си, и императора. Колкото по на юг отивахме, толкова повече хора имаше по улиците; всички се бяха навлекли с по три ката един върху друг и се свиваха от вятъра, докато крачеха напред, а лицата им бяха унили, кльощави и бледи от недостиг на желязо. Всички магазини на „Невски проспект“ бяха затворени още преди няколко месеца. Видяхме две жени на шейсет и няколко, които вървяха много близо една до друга и раменете им се докосваха, а те не откъсваха очи от паважа, за да не пропуснат заледеното място, което можеше да ги убие. Един мъж с великолепни моржови мустаци носеше бяла кофа, пълна с черни гвоздеи. Едно момче на не повече от дванайсет години влачеше шейна на въже.
На шейната имаше малко тяло, увито в одеяла, а едно безкръвно босо краче се влачеше след него по отъпкания сняг. Улицата беше преградена с драконови зъби — блокове от железобетон в настръхнали редици, които трябваше да попречат на придвижването на вражеските танкове. На стената имаше афиш с отпечатан надпис: „ВНИМАНИЕ! ТАЗИ СТРАНА НА УЛИЦАТА Е ПО-ОПАСНА, КОГАТО ИМА БОМБАРДИРОВКА.“
Преди войната „Невски“ беше сърцето на града — построен с идеята да съперничи на великите булеварди на Лондон и Париж, с будките по тротоара, в които се продаваха пияни вишни и шоколад, и старците с престилки зад щанда на гастронома „Елисеев“ които отмерваха пушена есетра и черна треска, и часовниковата кула на градския съвет, която се издигаше над цялата врява и непрекъснато подсещаше всички колко закъсняват за следващото нещо в живота си. По булеварда профучаваха черни пакарди и бучаха с клаксоните си, докато носеха членовете на Партията от едно заседание към следващото. Дори ако нямаш пари да си купиш нищо и не отиваш никъде, винаги беше хубаво да се разходиш по „Невски“.
През юни слънцето не залязваше чак до полунощ и никой не искаше да се прибира, докато е светло. Можеше да гледаш най-красивите момичета в Питер, които се взираха през осветените витрини на модерните магазини и очите им преценяваха най-новите рокли, изложени за продажба, за да отгатнат как са строени и да си ги ушият сами у дома, ако успеят да откраднат достатъчно плат от шивашката работилница. И дори никога да не кажеш нищо на тези момичета, дори само да ги гледаш от разстояние…
— Ти си девствен, нали? — попита ме Коля, като прекъсна мислите ми точно на това място с такава свръхестествена прецизност, че ме стресна.
— Кой, аз? — попитах глупаво аз. — Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че никога не си правил секс.
Понякога човек си знае, че няма смисъл да лъже; играта е свършила още преди да започне.
— А на теб какво ти пука?
— Слушай, Лев, защо да не опитаме да станем приятели? Как ти се струва? Ще трябва да останем заедно, докато не намерим тези яйца, така че защо да не се разбираме? Изглеждаш ми интересно момче, може би малко свадливо и малко потиснато, по вашия си еврейски начин, но въпреки това ми харесваш. И ако през цялото шибано време не се дърпаше толкова, може би щях да те науча на нещо.
— За момичетата?
— За момичетата, да. И за литературата. И за шаха.
— Ти на колко си години, на деветнайсет? Защо винаги говориш така, все едно си специалист по всичко?
— На двайсет съм. И не съм специалист по всичко. А само по момичета, литература и шах.