— Само това?
— Мда. И по танци. Танцувам отлично.
— Какво ще заложиш на една партия шах?
Коля ми хвърли един поглед и се усмихна. После въздъхна, а дъхът се издигна на кълбо над главата му.
— Ще ти взема този германски нож.
— А аз какво ще спечеля?
— Нищо няма да спечелиш. Защото няма да победиш.
— Да кажем, че те победя.
— Имам още стотина грама от онзи салам…
— Сто грама салам за германски пилотски нож? Няма да стане.
— Имам и едни снимки…
— Какви снимки?
— Снимки на момичета. Французойки. Ще научиш някои работи, които ще ти потрябват.
Снимките на французойки ми изглеждаха като залог, за който си струва да играя. Не се тревожех, че ще загубя ножа. В Питер имаше много хора, които можеха да ме бият на шах, но аз ги познавах всичките. Баща ми беше станал градски шампион още като студент; всяка седмица в четвъртък и неделя ме водеше със себе си в шахматния клуб „Спартак“ в Двореца на пионерите. Когато бях на шест години, треньорът в клуба беше заявил, че имам талант. В продължение на няколко години бях един от най-добрите млади играчи, като печелех разни лентички и медали на турнири в цялата Ленинградска област. Баща ми се гордееше с мен, въпреки че беше твърде заклет бохем, за да си признае, че се вълнува от състезанията, и никога не ми позволяваше да показвам наградите си в апартамента.
Когато станах на четиринайсет години, напуснах клуба. Вече бях разбрал, че съм добър шахматист, но никога няма да стана велик. Някои мои приятели в „Спартак“, които редовно бях побеждавал по-рано, вече отдавна ме бяха задминали и бяха напреднали до нива, до които никога нямаше да достигна, колкото и партии да изиграя, колкото и книги да прочета, колкото и шахматни задачи да реша наум в леглото си вечер. Все едно бях добре обучен изпълнител на пиано, който знае кои клавиши трябва да натисне, но от него никога няма да излезе истинска музика. Един блестящ играч разбира играта по начин, който дори не може да обясни; той анализира дъската и осъзнава как трябва да подобри позицията си още преди мозъкът му да измисли обяснение на хода, с който ще го направи.
Аз просто не притежавах тези инстинкти. Баща ми се разочарова, когато се отказах от шаха, но на мен не ми беше мъчно. Беше ми много по-приятно да играя шах, без да се притеснявам за коефициента си в градското класиране.
Коля спря пред кафе „Квисисана“ и се загледа през една витрина, покрита с лепенки на кръст. Ресторантът беше празен, всички маси бяха изнесени и бяха останали само линолеумът на пода и дъската на стената, на която с тебешир бяха написани специалитетите за август.
— Веднъж доведох тук едно момиче на вечеря. Най-добрите агнешки котлети в града.
— А после я заведе у дома, за да я любиш? — осведомих се аз.
Казах го с дълбок сарказъм, но веднага се изплаших, че беше направил точно това.
— Не — отвърна Коля, като се огледа във витрината и прибра един непокорен рус кичур обратно под черния си калпак. — Вече бяхме правили любов, преди да отидем на вечеря. След вечеря отидохме да пием по едно в „Европа“. Тя беше луда по мен, но аз харесвах повече една нейна приятелка.
— Тогава защо не заведе на вечеря нейната приятелка?
Коля се усмихна снизходително като висшестоящ, търпелив и внимателен с простодушния си подчинен.
— Пресметнато пренебрежение. Ти наистина имаш нужда от уроци.
Двамата продължихме по „Невски“. Беше един следобед, но зимното слънце вече се спускаше ниско над западния хоризонт и сенките ни се удължаваха пред нас.
— Да започнем от най-лесното — каза той. — Има ли някое момиче, което харесваш?
— Няма никоя специална.
— Кой е казал, че трябва да е специална? Ти си девствен — трябват ти две топли бедра и пулс, а не Тамара Карсавина.
— Има една Вера, която живее в моя блок. Но тя харесва едно друго момче.
— Добре. Първата стъпка е да не мислим за другото момче. Да мислим само за Вера. Какво специално има в нея? Защо я харесваш?
— Не знам. Живее в моя блок.
— И това е нещо. Какво друго?
— Свири на виолончело.
— Прекрасен инструмент. Какъв цвят са очите й?
— Не знам.
— Значи не я харесваш. Ако не знаеш какъв цвят са очите й, не я харесваш.
— Харесвам я, но тя харесва само Гриша Антоколски. Какъв смисъл има тогава?
— Много добре — каза Коля, търпелив като светец. — Значи си мислиш, че я харесваш, защото тя не те харесва. Това е съвсем разбираемо, но аз ти казвам, че не я харесваш. Нека да забравим за Вера.
Да забравя за Вера не ми се струваше чак толкова трудно. Бях прекарал последните три години, като се опитвах да си представя как изглежда гола, но това беше само защото живееше на два етажа по-надолу и защото веднъж, в басейна на Младежкия дом, бях видял зърната на гърдите й, когато презрамките на банския й костюм се смъкнаха на раменете. Ако Вера не се беше паникьосала и не беше паднала пред портала на „Киров“, нямаше да обикалям по улиците на Питер в компанията на един побъркан дезертьор и да търся яйца. Тя дори не се обърна да ме погледне, когато ме хванаха войниците. Сигурно се беше натискала с Гриша по тъмните коридори на „Киров“, докато аз бях заключен в „Крести“.