— Водка.
— Водка? От какво е направена?
— От дърво.
— Значи не е водка, приятелю. Това е дървесен алкохол.
— Искаш ли го или не?
— Не сме дошли за това — казах аз на Коля, но той не ми обърна внимание.
— От това се ослепява — каза той на мъжа зад сергията.
Едноокият мъж поклати глава, отегчен от неговото невежество, но все пак реши да упражни някакво минимално усилие, за да осъществи продажба.
— Прецежда се през ленен плат — каза му той. — На седем пласта. След това е безопасно за пиене.
— Звучи като истински еликсир за боговете — каза Коля. — Трябва да го наречеш „Седмият грях“. Това е добро име за напитка.
— Искаш ли?
— Ще взема една бутилка, ако пиеш с мен.
— Малко ми е рано.
Коля сви рамене.
— Ако те видя да пиеш, ще купя бутилката. Иначе какво да ти кажа — войната ме превърна в циник.
— Двеста рубли бутилката.
— Сто. Да пием.
— Какво правиш? — попитах го аз, но той дори не ме погледна.
Едноокият мъж остави изстиналата си лула, намери една чаена чашка и започна да рови за парче плат по сергията си.
— Ето — каза му Коля, като му подаде една бяла носна кърпа. — Чиста е. Относително.
Мъжът сгъна носната кърпа на три пред очите ни и покри с нея чаената чашка. После бавно наля алкохола. Дори на открито, на поривите на вятъра, течността вонеше на отрова — на почистващ препарат, с който търкат пода в някоя фабрика. Едноокият мъж махна носната кърпа, която вече беше напоена с някаква мазна утайка. После надигна чашката, отпи малка глътка от нея и я остави обратно на сергията, като изражението му не се промени и за миг.
Коля внимателно погледна нивото на течността в чашката, за да се увери, че продавачът наистина беше отпил. Удовлетворен, той взе чашката и я вдигна за наздравица към нас.
— За Майка Русия!
Коля изпи дървесния алкохол на един дъх, стовари чашката обратно на сергията, избърса устата с опакото на ръката и едва не повърна. После ме сграбчи за рамото, като се опитваше да се задържи на крака, а очите му бяха широко отворени и от тях течаха сълзи.
— Ти ме уби — каза той, като едва произнасяше думите от свитото си гърло и обвинително сочеше с пръст към едноокия мъж.
— Не съм ти казал да го пиеш бързо — отвърна невъзмутимо мъжът и пъхна лулата обратно в устата си. — Сто рубли.
— Лев… Лев, тук ли си?
Лицето на Коля беше обърнато към мен, но погледът му беше разфокусиран и очите му гледаха право през мен.
— Много смешно.
Коля се ухили и се изправи.
— Човек не може да излъже евреин. Добре тогава, плати на човека.
— Какво?
— Хайде — каза той и махна към продавача, който стоеше в очакване. — Дай парите на човека.
— Нямам пари.
— Не ме лъжи, момче! — изрева Коля, като ме сграбчи за яката на палтото и ме разтърси така, че кокалите ми затракаха. — Аз съм войник от Червената армия и няма да търпя никакви кражби!
Той рязко ме пусна, пъхна ръце в джобовете на палтото ми и извади оттам няколко парчета хартия, малко канап и мъх, но нищо подобно на пари. Коля въздъхна и се обърна към продавача.
— Оказва се, че нямаме пари. Опасявам се, че ще се наложи да отменим сделката.
— Ти какво си мислиш? — попита го едноокият мъж и отвори палтото си, за да ни покаже дръжката на финската си кама. — Само защото си войник няма да те заколя?
— Вече имам цяла чаша отрова в корема си. Защо не пробваш?
Коля се усмихна на мъжа и зачака отговора. В сините очи на Коля не се четеше нищо — нито страх, нито гняв, нито вълнение от евентуалната предстояща битка — нищо. По-късно разбрах, че точно това беше неговата дарба: опасността го успокояваше. Хората около него се справяха със страха си по обичайните начини: стоицизъм, истерия, престорена веселост или някаква комбинация от трите. Но според мен Коля така и не повярва във всичко, което се случваше около него. Цялата тази война му се струваше абсурдна: варварството на германците, партийната пропаганда, кръстосаният огън от трасиращи куршуми в нощното небе. Сякаш му се струваше, че всичко това е историята на някой друг — невероятно подробна история, в която беше попаднал погрешно и вече не можеше да се измъкне от нея.
— Махай се, преди да съм ти отрязал устата — каза едноокият мъж, като дъвчеше незапалената си лула и стискаше дръжката на камата.
Коля му отдаде чест и продължи към следващата сергия, напълно отпуснат и спокоен, все едно цялата операция беше съвсем редовна и безпроблемна. Последвах го, а сърцето ми биеше като чук в гърдите.
— Хайде просто да намерим яйцата — казах му аз. — Защо трябва да обикаляш и да провокираш хората?