— Имах нужда от питие, ударих едно питие и сега отново се усещам жив — каза той, дълбоко си пое въздух и го изпусна през свитите си устни, като гледаше как парата от дъха му се издига във въздуха. — Снощи и двамата трябваше да умрем. Разбираш ли? Разбираш ли какъв късмет извадихме? Трябва да се радваме на това.
Спрях до една сергия, където една стара жена от село със забрадка продаваше кюфтета от някакво бледосиво месо. Двамата с Коля се вторачихме в месото. Изглеждаше доста прясно и лъщеше от мазнина, но никой от двамата не искаше да знае от какво животно беше.
— Имаш ли яйца? — попитах старата жена.
— Яйца? — повтори тя, като се наведе да чува по-добре. — Не съм виждала яйца от септември.
— Трябва ни една дузина — каза Коля. — Ще платим добре за тях.
— Може да платите един милион рубли, ако искате — отговори тя. — Яйца няма. Не и в Питер.
— А къде?
Тя сви рамене, а бръчките по лицето й бяха толкова дълбоки, че все едно бяха изрязани с нож.
— Аз имам месо. Ако искате месо, две кюфтета струват триста рубли. Яйца нямам.
Продължихме от сергия на сергия, като разпитвахме всички за яйца, но никой на пазара „Сенной“ не беше виждал никакви от септември насам. Някои хора предлагаха теории къде могат да се намерят: доставяли ги със самолети от Москва за високопоставените офицери от армията; фермерите извън града ги давали на германците, както и масло и прясно мляко, за да им пощадят живота; някакъв старец, който живеел недалеч от арката „Нарва“ отглеждал кокошки в курник на покрива. Последният слух очевидно беше пълен абсурд, но момчето, което ни го разказа, се кълнеше в него.
— Ако заколиш кокошка, може да ти стигне за една седмица. Но ако я държиш жива — по едно яйце на ден, заедно с дажбите от купоните, и готово — ще изкараш до лятото.
— Кокошките трябва да се хранят — изтъкна Коля. — Кой има храна за кокошки?
Момчето беше с черна къдрава коса, която стърчеше под старата му фуражка от имперския флот. То поклати глава все едно въпросът беше безсмислен.
— Кокошките ядат всичко. Даваш им една лъжица талаш и са готови.
Момчето продаваше нещо, което се наричаше „библиотечни бонбони“. Правеха се от откъснати корици на книги, от които се обелваше лепилото на подвързията, сваряваше се и се оформяше на пръчки, които могат да се увият в хартия. Имаше вкус на восък, но в лепилото имаше протеини, а протеините поддържаха живота, и книгите в града се стопяваха със същата скорост, с която изчезваха гълъбите.
— И ти си виждал тези кокошки, така ли? — попита Коля.
— Брат ми ги е виждал. Старецът спи в кокошарника, с пушка. Всички от неговия блок искат да му вземат кокошките.
Коля ми хвърли един поглед и аз поклатих глава. Всички чувахме по десет различни легенди за обсадата на ден — истории за тайни килери, натъпкани до тавана с охладени говежди бутове, и забравени шкафове, натъпкани с буркани с хайвер и телешки наденици. И винаги имаше някакъв брат или братовчед, който беше виждал съкровището с очите си. Хората вярваха на тези истории, защото отговаряха на убеждението им, че някой някъде се тъпче, докато всички останали в града умират от глад. И хората бяха прави, разбира се — дъщерята на полковника може би не вечеряше всеки ден с печена гъска, но вечеряше всеки ден.
— Този старец не може през цялото време да стои в кокошарника — казах аз на момчето. — Нали трябва да си взема дажбите. Трябва да си налива вода и да ходи до тоалетната. Някой щеше да му открадне тези кокошки още преди няколко месеца.
— Той пикае направо от покрива. Не знам какво правиш това, което излиза от другата страна — може би храни кокошките с него.
Коля кимна, впечатлен от хитроумната стратегия на стареца за отглеждане на кокошки, макар че аз не се съмнявах, че момчето си измисляше всичко в движение.
— Кога си срал за последно? — попита ме изведнъж Коля.
— Не знам. Преди една седмица?
— При мен са девет дни. Броя ги. Девет дни! Когато най-сетне се случи, ще организирам голям купон и ще поканя най-хубавите момичета от университета.
— Покани и дъщерята на полковника.
— Естествено, че ще я поканя. Моето насрано празненство ще бъде много по-хубаво от нейната сватба.
— Новият хляб от дажбите боли, като излиза отзад — обади се къдрокосото момче. — Татко казва, че е заради целулозата, която слагат в него.
— И как да намерим този старец с кокошките?
— Не знам адреса. Но ако тръгнете от арката „Нарва“ към проспект „Стачек“ ще стигнете до неговия блок. На стената има голям афиш на Жданов.