— На половината сгради в Питер има голям афиш на Жданов — казах аз, като започнах да се изнервям. — Какво сега, ще вървим още три километра, за да търсим някакви кокошки, които не съществуват?
— Това момче не лъже — каза Коля и го потупа по рамото. — Ако лъже, ние ще се върнем и ще му счупим пръстите. Той знае, че сме от НКВД.
— Не сте от НКВД — каза момчето.
Коля извади писмото на полковника от джоба на палтото и плесна момчето по бузата с него.
— Това е писмо от един полковник от НКВД, с което ни упълномощава да търсим яйца. Какво ще кажеш, а?
— Имаш ли и още едно писмо от Сталин, с което те упълномощава да си избършеш гъза с него?
— Първо ще трябва да ме упълномощи да се изсера.
Не останах да чуя как ще завърши този разговор. Ако Коля искаше да трамбова целия град в търсене на легендарните кокошки, това си беше негова работа, но вече се стъмваше и аз исках да се прибера вкъщи. Не бях спал от трийсет и няколко часа. Обърнах се и поех към „Киров“, като се опитвах да си спомня колко хляб съм скрил под отлепената плочка в кухнята. Може би и Вера щеше дами е запазила нещо. Все пак ми го дължеше, след като беше избягала по този начин и дори не се беше обърнала да ме погледне, макар че й бях спасил живота. Едва сега ми хрумна, че Вера и останалите сигурно ме смятаха за мъртъв. Чудех се как е реагирала — дали е скрила лицето си на гърдите на Гриша, докато той я беше успокоявал, или може би го беше отблъснала — ядосана, защото Гриша беше избягал и я беше изоставил, а аз бях останал и я бях спасил от сигурна екзекуция. Тогава Гриша щеше да каже: „Знам, знам, аз съм страхливец, прости ми“, и тя щеше да му прости, защото Вера винаги прощаваше всичко на Гриша, и той щеше да избърше сълзите й, а после щеше да й каже, че никога няма да забравят за мен и за моята саможертва. Но щяха да забравят, разбира се — нямаше да мине и една година и вече нямаше да могат да си спомнят лицето ми.
— Ей, ти. Ти ли търсиш яйца?
Толкова бях погълнат от сълзливата си фантазия, че ми трябваше известно време да осъзная, че въпросът е отправен към мен. Обърнах се и видях един брадат великан, който ме гледаше със скръстени ръце, като се поклащаше напред-назад на токовете на ботушите си. Беше най-едрият мъж, когото бях виждал през живота си — много по-висок от Коля и по-широк в раменете. Голите му ръце изглеждаха толкова големи, че можеха да ми строшат черепа като орехова черупка. Брадата му беше гъста, черна и лъскава, все едно беше намазана с масло. Зачудих се колко храна трябва да изяжда един толкова голям мъж всеки ден и как изобщо беше успял да остане такъв.
— Имаш ли яйца? — попитах го аз, като примигнах нагоре към него.
— А ти какво имаш?
— Пари. Имаме пари. Чакай да доведа моя приятел.
Затичах се обратно към пазара „Сенной“. За пръв път, откакто го бях срещнал, се зарадвах да видя русата глава на Коля. Той продължаваше да се шегува с къдрокосото момче — сигурно му описваше с подробности мечтаното си лайно.
— Ето го къде е! — провикна се той, когато ме видя. — А аз си помислих, че си ме изоставил.
— Там има един човек, който казва, че има яйца.
— Отлично! — възкликна Коля и се обърна към момчето. — Синко, за мен беше огромно удоволствие да се запознаем.
Двамата тръгнахме обратно между сергиите, които вече затваряха за през нощта. Коля ми подаде един библиотечен бонбон, увит в хартия.
— Заповядай, друже. Тази вечер ще пируваме.
— Момчето ли ти го даде?
— Даде? Момчето ми го продаде.
— За колко?
— Сто рубли за два бонбона.
— Сто рубли!
Ядосано вдигнах поглед към Коля, който отвори своя бонбон, отхапа от него и направи гримаса.
— Значи са ни останали само триста?
— Точно така. Впечатляваща аритметика.
— Тези пари са за яйцата.
— Така е, но ние не можем да издирваме яйца, ако не си поддържаме силите с нещо.
Брадатият мъж ни чакаше в края на пазара „Сенной“, а ръцете му бяха все така скръстени на гърдите. Когато се приближихме, той огледа Коля преценяващо като боксьор, който сравнява силите си с противника.
— Само двамата ли сте?
— Колко повече ти трябват? — попита Коля в отговор, като се усмихна на великана. — Чух, че продаваш яйца.
— Продавам всичко. А вие какво имате?
— Имаме пари — казах аз, като си мислех как съм почти сигурен, че вече сме минали през това.
— Колко?
— Достатъчно — отговори Коля. — Трябват ни една дузина яйца.
Брадатият мъж подсвирна.
— Значи имате късмет. Точно толкова имам.
— Видя ли? — каза Коля и ме стисна за рамото. — Не беше толкова трудно.