— Елате с мен — каза великанът и пресече улицата.
— Къде отиваме? — попитах го аз, докато вървяхме след него.
— Държа всичко вътре. Навън не е безопасно. На всеки няколко дни идват войници и крадат всичко, което си поискат. Ако някой им каже нещо, те го застрелват.
— Е, войниците все пак защитават града — каза Коля. — Няма как да се сражават, ако умират от глад.
Великанът хвърли поглед към армейското палто на Коля и военните му ботуши.
— А ти защо не защитаваш града?
— Защото изпълнявам специално поръчение от един полковник. Не ме мисли.
— Значи този полковник ви е изпратил двамата със специалното поръчение да търсите яйца, така ли?
Великанът ни се усмихна отгоре. Зъбите му проблясваха сред черната брада като зарчета без точки. Естествено, че не повярва на Коля. Кой би му повярвал?
Вървяхме покрай замръзналия канал на река Фонтанка — по леда бяха пръснати изоставени трупове и някои бяха покрити с платно и затиснати с камъни, но други бяха оставени без топлите си дрехи, а белите им лица се взираха нагоре в притъмняващото небе. Вятърът беше започнал да се надига за през нощта и аз се загледах в дългата руса коса на една жена, която се развяваше пред лицето й. Сигурно някога се беше гордяла с тази коса, беше я мила два пъти в седмицата и я беше разресвала по двайсет минути всяка вечер, преди да си легне. Сега косата й се опитваше да я защити, да не позволи на непознатите да видят гниещата й плът.
Великанът ни отведе до една тухлена сграда на пет етажа. Всичките й прозорци бяха заковани с шперплат. На фасадата имаше огромен афиш, висок два етажа, на който се виждаше как една млада майка изнася мъртвото си дете от някаква горяща сграда. „СМЪРТ НА УБИЙЦИТЕ НА ДЕЦА!“ пишеше на афиша. След като изрови ключа от джоба на палтото си, великанът отключи входната врата и я задържа отворена, за да влезем. Аз хванах Коля за ръкава, преди да го направи.
— Защо не донесеш яйцата тук? — попитах великана.
— Все още съм жив, защото знам как да си върша работата. И не си върша работата на улицата.
Усещах как скротумът ми се свива, така че изплашените ми топки да пропълзят по-близо до тялото. Но все пак бях роден и отгледан в Питер и не бях глупак, така че се опитах гласът ми да не трепери, когато казах:
— А аз не си върша работата в апартаменти на непознати.
— Господа, господа — обади се Коля и широко се усмихна. — Няма нужда от такива подозрения. Една дузина яйца. Кажи си цената.
— Хиляда.
— Хиляда рубли? За една дузина яйца? — казах аз и се разсмях. — Да не са на Фаберже?
Чернобрадият великан, който продължаваше да държи вратата отворена, сведе тежкия си поглед към мен. Спрях да се смея.
— На пазара продават чаши с пръст по сто рубли парчето — каза ми той. — Кое струва повече, едно яйце или една чаша пръст?
— Слушай — каза му Коля. — Можеш цял ден да стоиш тук и да се пазариш с моя малък еврейски приятел или двамата с теб можем да си поговорим като честни мъже. Ние имаме триста рубли. Нямаме повече. Ставали?
Великанът продължаваше да ме гледа вторачено. От самото начало не ме беше харесал, но сега, когато вече знаеше, че съм евреин, му се искаше направо да ми одере кожата. Той протегна масивната си ръка към Коля за парите.
— А, не — каза Коля и поклати глава. — По този въпрос съм съгласен с моя другар. Първо яйцата, после парите.
— Няма да ги донеса тук. Всички умират от глад и всички имат оръжие.
— Такъв голям мъж, а да се плаши така — подразни го Коля.
Великанът погледна Коля с нещо като любопитство, все едно не можеше да повярва, че наистина беше чул тази обида. После се усмихна, като отново ни показа зъбите си като зарчета.
— Ей там има един човек, който лежи по очи — каза той и кимна към канала на Фонтанка. — Не е умрял нито от глад, нито от студ. Черепът му е разбит с тухла. Искаш ли да ти кажа откъде знам?
— Разбирам какво искаш да кажеш — съгласи се Коля и надзърна в мрака на вестибюла. — Е, от тухла поне се умира по-бързо.
Коля ме потупа по гърба и пристъпи в сградата.
Всичко, което знаех, ми казваше да бягам. Този човек ни водеше право в капана. И току-що на практика ни беше признал, че е убиец. А Коля по най-глупав начин му беше съобщил точно колко пари имаме. Не бяха много, но триста рубли и два купона за храна — каквито великанът със сигурност предполагаше, че имаме — бяха предостатъчно, за да те убият в Питер през онези дни.
Но какво друго можехме да направим? Да тръгнем към арката „Нарва“, за да търсим някакъв легендарен старец и неговия кокошарник на покрива? Рискувахме живота си, като влизахме в тази сграда, но ако не открием яйцата скоро, и без това щяхме да го загубим.