Влязох след Коля. Входната врата се затвори зад гърба ни. Вътре беше мрачно, защото нямаше електричество за крушките, а през процепите на шперплата на прозорците вече нахлуваше здрач.
Чух великана зад гърба си и паднах на едно коляно, готов да извадя ножа си. Той ме подмина и продължи нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж. Двамата с Коля се спогледахме. Когато Черната брада се изгуби от поглед, аз извадих германския нож и го преместих в джоба на палтото си. Коля повдигна вежди — или беше впечатлен от това действие, или ми се подиграваше. Двамата тръгнахме нагоре по стълбите, като се изкачвахме с едно стъпало на всяка крачка, но въпреки това се бяхме задъхали, докато стигнем до втория етаж.
— Откъде взимаш яйцата? — подвикна Коля на великана, който вече беше на един етаж по-нагоре.
Изкачването изобщо не затрудняваше мъжа. Той и дъщерята на полковника бяха най-здравите хора, които бях виждал в Питер от месеци насам. Отново се зачудих откъде се сдобиваше с тази енергия.
— Познавам един селянин, който работи в стопанството в Мга.
— Мислех, че германците вече са превзели Мга.
— Точно така. Но и германците обичат яйца. Всеки ден идват и събират каквото намерят, но моят приятел успява да скрие по няколко. Но не може да крие по повече, защото ще го хванат.
Великанът спря на четвъртия етаж и почука на вратата на един апартамент.
— Кой е?
— Аз съм — отговори той. — С двама клиенти.
Чухме как се дръпна резето и вратата се отвори. Една жена с мъжка ушанка и окървавена касапска престилка примигна срещу нас и си избърса носа с опакото на ръката си в ръкавица.
— Чудех се как правите така, че яйцата да не замръзват — каза Коля. — Опасявам се, че ако яйцата са замръзнали, няма да ни свършат работа.
Жената го изгледа така, все едно говореше на японски.
— Държим ги до самовара — отговори великанът. — Хайде, да приключваме с това.
Той ни махна да влезем в апартамента. Жената мълчаливо отстъпи встрани, за да ни пропусне, и Коля влезе направо, напълно безгрижен, като се оглеждаше с усмивка, все едно някоя нова приятелка току-що го беше поканила да влезе у тях. Останах до вратата, докато великанът не отпусна ръка на рамото ми. Не ме блъсна вътре, но ръката му беше толкова голяма, че ефектът беше същият.
Малкият апартамент беше осветен от лампи с фитили и дългите ни сенки пълзяха по стените, по износените килими на пода, медния самовар в ъгъла и един бял чаршаф, опънат в далечния край на стаята — предположих, че зад него има място за спане. Когато великанът затвори вратата, чаршафът се изду от течението като женска рокля. В мига, преди да се отпусне обратно, аз видях какво имаше зад него — не беше легло, нито някаква друга мебелировка, а парчета бледо месо, провесени на куки с тежки вериги, закачени на тръбата на парното, под които бяха подредени найлони, за да събират кръвта. За около половин секунда си представих, че беше свинско месо, сякаш собственият ми мозък се опитваше да излъже очите ми, че не виждат това, което виждат: одран бут, който нямаше как да е нещо друго освен женско бедро; детски гръден кош; отрязана ръка с липсващ безименен пръст, на който се носи венчалната халка.
Ножът беше в ръката ми, преди да си дам сметка, че искам да го извадя — нещо се раздвижи зад мен и аз се завъртях и замахнах във въздуха с вик, без да успея да го оформя в някакви думи, защото гърлото ми беше свито. Великанът беше извадил от палтото си стоманена тръба, дълга един лакът; той с лекота отскочи назад, много по-бързо, отколкото се полага на човек с неговия ръст, и с танцова стъпка избегна германската стомана.
Жената на великана извади сатър от джоба на престилката си. Тя също беше бърза, но Коля се оказа най-бърз от всички, завъртя се на опорния си крак и заби едно дясно кроше в челюстта на жената. Тя се свлече на пода.
— Бягай — каза ми Коля.
Побягнах. Мислех си, че вратата може да е заключена, но не беше; мислех си, че тръбата на великана ще ми разбие черепа, но тя не го направи; и аз изхвърчах навън и полетях надолу по стълбището, като прескочих стъпалата почти до следващата площадка. Чух гръмовен вик, изпълнен с чиста, нечленоразделна ярост, и тежкото трополене на подкованите ботуши на великана по дъските на пода, когато се втурна през стаята. Спрях с ръка на парапета, неспособен да си поема дъх, като не исках да продължа да бягам, но и не можех да се изкача обратно по тъмните стъпала към апартамента на канибалите. Чух страховития шум от стомана, която се стоварваше върху човешки череп или шперплат.