Бях предал Коля — бях го изоставил без оръжие, докато самият аз имах хубав нож. Опитах се да накарам краката си да се размърдат, да ме върнат обратно в битката, но тялото ми се тресеше толкова силно, че ножът подскачаше в ръката ми. Разнесоха се още викове и удари от тръба — по какво? От тавана над мен се посипа натрошена мазилка. Свих се от страх на стълбите — вече бях сигурен, че Коля го няма, че великанът ще ме настигне и жена му ще ме разфасова с няколко умели удара с тежкия сатър, и скоро частите от тялото ми ще бъдат провесени на стоманени вериги, а последните капки от кръвта ми ще изтекат по найлоните на пода.
Виковете продължиха, стените отново се разтърсиха от удари, Коля все още не беше мъртъв. Стиснах ножа с две ръце и стъпих с единия си крак на по-горното стъпало. Можех да се промъкна в апартамента, докато великанът е погълнат от битката, и да забия ножа в гърба му — но острието вече ми се струваше твърде крехко и миниатюрно за убиване на великани. Щях само да го убода, да му пусна малко кръв, и той щеше да се обърне, да ме сграбчи за лицето и да стисне черепа ми с такава сила, че очите ми да изскочат.
Изкачих се още едно стъпало по-нагоре и в този миг Коля изхвърча от апартамента и ботушите му се подхлъзнаха на пода, така че едва не падна по стълбите. Но той успя да вземе завоя, затича се надолу, сграбчи ме за яката и ме дръпна след себе си.
— Бягай, малък идиот такъв! Бягай!
Двамата побягнахме и всеки път, когато се подхлъзвах и едва не падах на някое стъпало, ръката на Коля успяваше да ме задържи на крака. Чух виковете над нас и чудовищното тежко тяло, което блъскаше с крака по стълбите след нас, но нито веднъж не се обърнах и никога през живота си не съм бягал толкова бързо. И по средата на целия този ужас, сред виковете и трополенето на стъпките ни и скърцането на подметките ни по дървените стъпала, аз чух и още нещо, нещо странно. Коля се смееше.
Стигнахме до входната врата на сградата и изхвърчахме на тъмната улица — нощното небе вече се кръстосваше от търсещите лъчи на прожекторите. Тротоарите бяха пусти; наоколо нямаше никой, който да ни помогне. Изтичахме по средата на улицата и продължихме да бягаме в продължение на три пресечки, като поглеждахме през рамо, за да видим дали великанът все още не ни преследваше, и не го видяхме нито веднъж, но не забавихме крачка. Най-сетне забелязахме една военна кола на улицата и изскочихме пред нея с вдигнати ръце, като принудихме шофьора да набие спирачки, така че гумите на колата поднесоха по заледения паваж.
— Махайте се от пътя, насрани кучи синове! — провикна се шофьорът.
— Другари офицери — каза Коля с вдигнати ръце и неизменната си, гротескно спокойна увереност. — В онази сграда има канибали. Току-що избягахме от тях.
— Във всяка сграда има канибали — отговори шофьорът. — Добре дошли в Ленинград. А сега се махнете от пътя.
От колата се разнесе друг глас, който каза:
— Един момент.
На улицата излезе един офицер. С поддържаните си посивели мустаци и тънкия врат приличаше повече на професор по математика, отколкото на военен. Той се взря в униформата на Коля, после го погледна в очите.
— Защо не си с твоята част? — попита го той.
Коля измъкна писмото на полковника от джоба си и го показа на офицера. Видях как изражението на мъжа се промени. Той кимна на Коля и ни направи знак да се качим в колата.
— Покажете ни къде са.
Пет минути по-късно двамата с Коля отново пристъпихме в апартамента на канибалите, този път придружавани от четирима войници, насочили карабините си „Токарев“ в различни ъгли на стаята. Въпреки че бях обграден от въоръжени мъже, почти не можех да дишам от страх. Когато видях гръдния кош на детето, увиснал от стоманената верига, одраното бедро и ръката, ми се прииска да затворя очи и никога вече да не ги отворя. Дори войниците, колкото и да бяха корави, свикнали да изнасят обезобразените тела на другарите си от бойното поле, извърнаха поглед от люлеещите се вериги.
Великанът и жена му бяха изчезнали. Бяха изоставили всичко — фитилите на лампите все още бяха запалени, чаят беше горещ в самовара, но те бяха избягали в нощта. Офицерът поклати глава и се огледа. По стените на апартамента бяха зейнали дупки, където се беше стоварвала стоманената тръба.
— Ще ги запишем в списъка, ще им спрем дажбите и прочие, но ще бъде истинско чудо, ако ги заловят. Вече не е останала никаква милиция.
— Къде ще се скрие? — попита Коля. — Той е най-големият изрод в целия град.
— Тогава се надявай да го забележиш пръв, преди той да те види — каза един от войниците, като пипна с пръст неравния ръб на една дупка, пробита в стената.