6
— НАПРАВО Я НОКАУТИРА — казах аз на Коля.
Двамата се влачехме на север покрай часовниковата кула на Витебската гара — най-величествената от всички гари в Ленинград, дори сега, когато по релсите не се бяха движили влакове почти от четири месеца и стъклописите на прозорците бяха закрити с шперплат.
— Беше добро кроше, нали? Никога не бях удрял жена, но моментът ми се стори подходящ.
Така бяхме решили да говорим за това — свободно и леко, като двама младежи, които обсъждат боксов мач. Нямаше друг начин да се говори. Не биваше да оставяш твърде много истина да се процежда в разговора, не биваше да признаваш с устните си това, което беше видял с очите си. Ако отвориш вратата дори на един сантиметър, ще подушиш вонята навън и ще чуеш писъците. Затова не биваше да отваряш вратата. Трябваше да мислиш единствено за задачите за деня — търсене на храна, вода и нещо за горене — и да пазиш всичко останало за след края на войната.
Все още не бяха пуснали сирената за вечерния час, но не оставаше много време. Бяхме решили да прекараме нощта в „Киров“ — знаех, че там имам достатъчно подпалки за приличен огън и чайник, пълен с вода от реката. Не беше толкова далеч, но след като паниката ми си беше отишла, аз се чувствах като старец, а мускулите на краката ме боляха от тичането. Закуската с полковника беше прекрасна в онзи момент, но освен това беше разширила стомаха ми, така че гладът се беше завърнал. А сега беше смесен и с гадене, защото не можех да се отърся от спомена за гръдния кош на онова дете. Когато отхапах от замръзналия библиотечен бонбон, на вкус ми заприлича на изсушена кожа и едва се насилих да го преглътна.
Коля куцукаше до мен — краката му бяха също толкова изтормозени, колкото и моите, — но на лунната светлина изглеждаше все така безгрижен, сякаш не го измъчваха никакви неприятни мисли. Може би в съзнанието му беше по-спокойно, защото беше реагирал смело, със сила и решителност, докато аз се бях свивал на тъмното стълбище в очакване някой да ме спаси.
— Виж, трябва да… искам да ти кажа, че съжалявам. Избягах и съжалявам за това. Ти ми спаси живота.
— Нали аз ти казах да бягаш.
— Да, но… трябваше да се върна. Аз имах нож.
— Имаше нож, да — каза Коля и се засмя. — Все едно щеше да ти помогне. Трябваше да се видиш как го размахваше срещу него. Ха, като Давид и Голиат. Онзи беше готов да те изяде жив.
— Аз те изоставих. Мислех си, че ще те убият.
— Е, те също си мислеха така. Но нали ти казах, че имам бързи юмруци?
Той изстреля няколко прави във въздуха пред себе си, като ръмжеше подобно на боксьор: „Хъ! Хъ!“
— Аз не съм страхливец. Знам, че приличах на такъв, но не съм.
— Слушай, Лев — каза ми той, като отпусна ръка на раменете ми и ме принуди да вървя с неговите големи крачки. — Ти не искаше да се качваш в онзи апартамент. Аз бях селският глупак, който настоя да го направим. Така че не ми дължиш извинение. И не смятам, че си страхливец. Всеки щеше да избяга, ако имаше капка здрав разум в главата си.
— Ти не избяга.
— Quod eram demonstrandum — заключи той, доволен от елементарния си латински.
Вече се чувствах малко по-добре. Коля наистина ми беше казал да бягам. А великанът щеше да пробие дупка в главата ми също толкова лесно, колкото някое дете пробива с пръст коричката на черешовия кекс. Може и да не се бях проявил като герой, но все пак не бях предал нацията.
— Наистина беше страхотен удар.
— Поне известно време няма да може да яде деца.
Коля се ухили на шегата си, но усмивката му бързо избледня. Думите му ни накараха да си припомним бледото месо и найлоните, по които капеше кръв. Живеехме в град, в който по улиците обикаляха истински вещици като Баба Яга и нейните сестри, отвличаха деца и ги кълцаха на парчета.
Прозвуча дългият, самотен вой на сирена и скоро всички сирени й отговориха навсякъде от града.
— Фрицовете идват — каза Коля и двамата ускорихме крачка, като принуждавахме изтощените си тела да се движат по-бързо.
Чувахме снарядите, които се приземяваха някъде на юг, като далечни удари на тимпани — германците започваха редовната си нощна атака срещу великите военни заводи „Киров“, където се произвеждаха половината от руските танкове, самолетни двигатели и тежка артилерия. Повечето от мъжете, които работеха там, вече бяха на фронта, но мястото им до струговете и пресите беше заето от жени и заводите не спряха да работят и за миг, в пещите им продължаваха да горят въглища, комините от червени тухли продължаваха да бълват дим и производството не спря дори когато през покрива се сипеха бомби, дори когато се налагаше да изнасят убитите момичета от поточните линии, а студените им ръце продължаваха да стискат инструментите.