Поклатих глава. Как можех да изоставя собствения си дом?
— Лев… сега не искам да мислиш. Сега трябва просто да ме последваш. Разбираш ли? Просто ме последвай.
Той ме задърпа надолу по хълма от развалини и аз бях твърде слаб, за да се съпротивлявам, твърде изтощен за скръб, гняв или неподчинение. Исках да се стопля. Исках да се нахраня. Двамата се отдалечихме от развалините на „Киров“, а аз не чувах собствените се стъпки. Бях се превърнал в призрак. В този град не беше останал никой, който да знае цялото ми име. Не усещах някаква голяма тъга за себе си, а по-скоро тъпо любопитство, че все още бях жив, дъхът ми все така се виждаше на лунната светлина, а този казашки син продължаваше да крачи до мен и да ме поглежда от време на време, за да се увери, че не съм спрял да вървя, и после отново да вдига очи към нощното небе, за да не пропусне някой бомбардировач.
7
— ВЛИЗАЙТЕ — КАЗА ТЯ. — Влизайте. И двамата сте премръзнали.
Веднага се виждаше, че преди началото на обсадата приятелката на Коля е била красива: мръсната й руса коса се спускаше до средата на гърба; устните й все още бяха пълни; имаше трапчинка с формата на полумесец, която изникваше на лявата й буза всеки път когато се усмихне. На съответното място от дясната страна нямаше трапчинка, което ми се струваше странно, и аз забелязах, че с нетърпение очаквам да се усмихне отново, за да видя пак самотната й трапчинка.
Коля я беше целунал и по двете бузи, когато ни отвори вратата, и лицето й беше поруменяло, така че за миг отново изглеждаше здрава.
— Казваха, че си мъртъв!
— Все още не — отговори Коля. — Това е моят приятел Лев. Не иска да ми каже нито бащиното си име, нито фамилията, но може би ще ги сподели с теб. Имам чувството, че си негов тип. Лев, това е Соня Ивановна. Едно от ранните ми завоевания, която си остава моя скъпа приятелка и до днес.
— Ха! Беше твърде кратко завоевание, нали? Като Наполеон в Москва?
Коля се усмихна широко. Продължаваше да прегръща Соня с едната си ръка и да я притиска към себе си. Тя се беше увила в мъжко палто и три или четири пуловера, но дори под всички дрехи се виждаше, че от нея не е останало много.
— Беше класическо прелъстяване. Запознахме се на лекция по история на изкуството. Първо й разказах всичко за перверзните на големите майстори, от малките момчета на Микеланджело до стъпалата на Малевич — чувал ли си за това? Той е скицирал стъпалата на икономката си всяка сутрин и всяка вечер е мастурбирал на собствените си рисунки.
— Това е лъжа — довери ми тя. — Никой друг на света не е чувал тази история.
— И така, тя научи всички тези неща за страстите на великите художници, развълнува се, удари една-две водки и готово. Дойдох, видях, свърших работа.
Тя се приведе по-близо до мен, като ме докосна по ръкава на палтото, и театрално прошепна:
— Не знам за работата, но той свърши. Това поне е сигурно.
Не бях свикнал да слушам жени, които говорят за секс. Момчетата, които познавах, непрекъснато говореха за това, макар че нито едно от тях не ми се струваше голям авторитет по въпроса, но момичетата пазеха тази тема за собствените си затворени събрания. Зачудих се дали Гриша вече беше успял да спи с Вера, преди да си спомня, че и Гриша, и Вера бяха мъртви и погребани под надгробни камъни от натрошен бетон.
Соня забеляза печалната ми физиономия и предположи, че се чувствам неудобно от техния вулгарен разговор. Тя ми се усмихна, като отново ми показа трапчинката си с форма на полумесец.
— Не се притеснявай, скъпо момче. Никой от нас не е чак такъв бохем, за каквито се смятаме.
Тя се обърна към Коля.
— Той е мило момче. Къде го намери?
— Живееше в „Киров“. На улица „Войнова“.
— „Киров“? Онази сграда, която бомбардираха снощи? Толкова съжалявам, скъпо момче.
Тя ме прегърна. Все едно ме прегръщаше плашило. Не можех да усетя никакво човешко тяло под дрехите й — сякаш цялата беше от пластове вълна с дъх на дим. Въпреки това беше приятно някоя жена да се тревожи за мен. Дори да го правеше само от любезност, пак си беше приятно.
— Влез — каза ми тя, като ме хвана за ръката, ръкавица върху ръкавица. — Сега това е твоят дом. Ако ти трябва подслон за една нощ или за една седмица, тук ще спиш. А утре можеш да ми помогнеш да донеса вода от Нева.
— Утре имаме работа — обади се Коля, но тя не му обърна внимание, а ни въведе във всекидневната.
Около една печка на дърва в полукръг седеше компания от шестима души. Приличаха на студенти — мъжете все още носеха внимателно поддържаните си бакенбарди и мустаци, а жените бяха с късо подстригана коса и големи цигански обици. Бяха увити заедно с няколко дебели одеяла, пиеха чай и мълчаливо гледаха към нас, новодошлите, без да ни посрещнат с добре дошли. Разбирах защо са недоволни. Непознатите в най-добрия случай бяха дразнител, а в най-лошия можеха да се окажат смъртоносни — дори да не искаха да направят нищо лошо на никого, те винаги искаха храна.