Соня ни запозна, като представи по име всички от кръга, но никой друг не проговори, докато Коля не ги предразположи, като разопакова библиотечния си бонбон и го пусна да обикаля по кръга. Беше невъзможно да се извлече някакво удоволствие от дъвченето на това нещо, но беше нещо за ядене, за поддържане на живота, и скоро разговорът се възобнови.
Оказа се, че приятелите на Соня не бяха студенти, а хирурзи и медицински сестри. Току-що бяха излезли от двайсет и четири часова смяна, по време на която бяха ампутирали ръце и крака, бяха вадили куршуми от натрошени кости и се бяха опитвали да закърпят обезобразени войници без обезболяващи, кръв за преливане или електричество. Нямаха дори достатъчно гореща вода, за да стерилизират скалпелите си.
— Лев е живял в „Киров“ — каза Соня и кимна към мен в знак на съчувствие. — Онази сграда на „Войнова“, която бомбардираха снощи.
Хората наоколо промърмориха, че съжаляват.
— Вътре ли беше, когато я удари бомбата?
Поклатих глава. Хвърлих поглед към Коля, който си записваше нещо в дневника с парче молив, без да ни обръща внимание. После отново се обърнах към лекарите и медицинските сестри, които очакваха да им отговоря. Бяха непознати хора. Защо да ги обременявам с истината?
— Бях на гости при приятели.
— Някои хора от сградата са се измъкнали — каза един от хирурзите.
Казваше се Тимофей и приличаше на художник с очилата си без рамки.
— Някой спомена нещо за това в болницата — добави той.
— Наистина ли? Колко души?
— Не знам. Не слушах много внимателно. Съжалявам, но просто… всяка вечер бомбардират някоя сграда.
Слухът, че има оцелели, повдигна духа ми. Бомбоубежището в мазето изглеждаше солидно — ако хората бяха успели да стигнат навреме дотам, сигурно бяха преживели бомбардировката. Вера и близнаците винаги тичаха в бомбоубежището заедно със семействата си, когато пуснат сирените. От друга страна, не си спомнях нито веднъж да съм виждал бандита Заводилов в скривалището. Той проспиваше сирените, както проспиваше и сутрините — със студена мокра кърпа на челото и голо момиче до себе си. Или поне така си го представях аз. Не, той със сигурност не беше успял да стигне до бомбоубежището, но пък Заводилов много често изобщо не спеше в „Киров“, защото се занимаваше с мистериозните си дела или пиеше в апартамента на някой друг престъпник.
Соня напълни още две чаши със слаб чай и подаде едната на мен, а другата на Коля. За пръв път, откакто бяхме закусвали в кабинета на полковника, аз си свалих вълнените ръкавици. Топлата чаша беше като жива в ръцете ми — като животинче с биещо сърчице и душа. Поднесох парата към лицето си и отначало не разбрах, че Соня ме пита нещо.
— Моля?
— Попитах дали семейството ти е било в сградата?
— Не, те се евакуираха от града през септември.
— Това е добре. Моите роднини също. Малките ми братя заминаха за Москва.
— А сега германците са стигнали и до Москва — обади се Павел, един младеж с остри черти като на гризач, който се взираше в желязната печка и не поглеждаше никого в очите. — И за няколко седмици ще я превземат.
— Да я превземат — каза Тимофей. — Ще направим като Ростопчин — ще изгорим всичко и ще отстъпим. Къде ще нощуват? Какво ще ядат? Нека зимата да се оправя с тях.
— Като Ростопчин… пфу — Соня направи гримаса все едно беше усетила неприятна миризма. — Изкарваш го някакъв герой.
— Той наистина е бил герой. Не бива да съдиш за историята само по Толстой.
— Да, да, добрият граф Ростопчин, другарят на народа.
— Не намесвай политиката. Говорим за военни действия, а не за класова борба.
— Как така да не намесвам политиката? Тя вече е намесена. Да не мислиш, че военните действия нямат нищо общо с политиката?
Коля ги накара да замълчат, когато заговори. Гледаше в чашата си с чай, която държеше с двете си ръце.
— Германците няма да превземат Москва — каза той.
— И кой експерт по-точно го казва? — попита го Павел.
— Аз го казвам. В началото на декември фрицовете бяха на трийсет километра от града. Сега са на сто километра. Вермахтът никога не е отстъпвал. Не знаят как се прави. Всичко, на което са ги обучавали, всичките им учебници са само за атака. Атака, атака, атака. А сега са тръгнали назад и няма да се спрат, докато не паднат по гръб в Берлин.