— Тази има страхотно тяло — отбеляза Коля, като кимна към едно от момичетата.
Девойката беше със синя забрадка и мъкнеше торби с пясък от камиона, който чакаше отстрани със запален двигател.
— Откъде знаеш?
Твърдението му беше смехотворно. Жената беше на поне петдесет метра от нас и беше облечена с дебела ватенка и няколко пласта дрехи под нея.
— Знам. Има стойка на балерина.
— Аха.
— Не ми викай „аха“. Аз познавам балерини. Вярвай ми. Някоя вечер ще те заведа в Мариинския театър и ще отидем зад кулисите. Нека просто да кажем, че имам известна репутация там.
— Да, ти никога не млъкваш по въпроса за твоята репутация.
— На този свят има много малко неща, които могат да ме направят по-щастлив от бедрата на една балерина. Галина Уранова…
— О, я престани.
— Какво? Тя е национално съкровище. Трябва да излеят бедрата й от бронз.
— Ти не си спал с Галина Уланова.
Той ме озари с кратка, потайна усмивка — усмивка, която сякаш казваше, че знае много неща, но не може да ми ги сподели наведнъж.
— Но това е жестоко от моя страна — призна си той. — Да ти говоря за неща от такова естество… това е садистично. Все едно да говоря за Веласкес с някой слепец. Нека да сменим темата.
— Значи не искаш да говориш за балерини, с които не си спал, в продължение на следващите трийсет и девет километра?
— Три момчета отишли в едно стопанство, за да крадат кокошки — започна той с гласа, с който разказваше вицове.
Когато разказваше вицове, използваше различен диалект, макар че не можех да разбера какъв диалект трябваше да представлява и защо смяташе, че вицовете са по-смешни, когато се разказват на него.
— Стопанинът ги чул и хукнал да ги хване. Така че момчетата скочили в три чувала за картофи, за да се скрият.
— Много ли ще е дълъг този виц?
— Стопанинът ритнал първия чувал и момчето в него казало „Мяу!“ все едно е котка.
— О, значи той се е престорил на котка, така ли?
— Да, току-що го казах — отговори Коля, като хвърли поглед през рамо към мен, за да провери дали не му се подигравам.
— Знам, че се преструва на котка. След като каже „Мяу“, вече е очевидно, че се преструва на котка.
— Пак ли се сърдиш, защото спах със Соня? Да не си влюбен в нея? Не си ли прекарахте добре с онзи, как му беше името? Хирурга? Бяхте много сладки заедно, както се бяхте сгушили до печката.
— И какъв е този диалект? Украински ли трябва да бъде?
— Какъв диалект?
— Всеки път, когато разказваш виц, започваш да говориш на някакъв тъп диалект!
— Слушай, Лев, лъвче мое, наистина съжалявам. Знам, че не ти е било лесно, сам цяла нощ, стиснал салама в ръката си, докато тя беше на седмото небе…
— Довърши си тъпия виц.
— …но аз ти обещавам, че преди да навършиш осемнайсет — впрочем кога имаш рожден ден?
— О, я млъкни.
— Ще ти намеря момиче. Пресметнато пренебрежение! Не го забравяй.
През цялото това време той продължаваше да върви по стоманената релса, като поставяше единия си крак точно пред другия и нито веднъж не загуби равновесие, нито погледна надолу — по-бързо, отколкото аз можех да вървя нормално.
— Докъде бях стигнал? А, да — стопанинът ритнал първия чувал, „Мяу“ и прочие. После ритнал втория чувал и момчето в него казало „Бау!“ Все едно е…
Коля ме посочи, за да довърша изречението.
— Крава.
— Куче. И когато ритнал третия чувал, момчето вътре казало: „Картофи!“
Продължихме да вървим мълчаливо.
— Е — каза накрая Коля, — другите хора се смяха.
В покрайнините на града жилищните блокове вече не бяха натрупани един върху друг. Сега между бетона и тухлите имаше празни пространства от замръзнали блата и затрупани със сняг парцели, предназначени за нови постройки, преди войната да сложи край на всякаква строителна дейност. Колкото повече се отдалечавахме от центъра на града, толкова по-малко цивилни се виждаха. Покрай нас с трополене преминаваха военни камиони с вериги на колелата, а изтощените войници в каросериите ни гледаха вяло, докато ги караха на фронта.
— Знаеш ли защо се казва Мга? — попита ме Коля.