Общо взето, Коля имаше право, но според мен нацистите не се интересуваха от възможността да ни завладеят с финес. Те не искаха да променят начина на мислене на никого от нас — поне на никого от по-нисшите раси. Руският народ беше мелез, пръкнат от ордите на викингите и хуните, изнасилвани от поколения авари и хазари, кумани и печенеги, монголци и шведи, сред които се множаха цигани, евреи и предприемчиви турци. Ние бяхме родени от хиляди изгубени сражения и поражението беше оставило дълбок отпечатък в душите ни. Вече не заслужавахме да съществуваме. Германците вярваха в мъдростта на присмехулниците от теорията на Дарвин — всичко живо трябваше да се адаптира или да загине. Самите те се бяха адаптирали към бруталната действителност; ние, пияните мелези от руските степи, не бяхме успели да го направим. Затова и бяхме обречени, а германците просто изпълняваха ролята, която им беше отредена в човешката еволюция.
Но аз не казах нито едно от тези неща. Казах само:
— На французите са им оставили възможност да се измъкнат.
— Всички французи, които са имали топки, са загинали на път към дома от Москва през 1812 година. Какво, да не мислиш, че се шегувам? Слушай, преди сто и трийсет години те са имали най-добрата армия в света. А сега са курвите на Европа — само чакат да дойде и да ги изчука всеки, който се е надървил. Да не би да греша? И какво се е случило с тях? Бородино, Лайпциг, Ватерло. Помисли си. Смелостта просто е заличена от генетичния им материал. Техният малък гений Наполеон е кастрирал цялата им страна.
— Започна да се стъмва.
Той хвърли поглед към небето и кимна.
— Ако се наложи, можем да си изкопаем землянка и да дочакаме утрото в нея.
Коля ускори допълнително и без това ускорената ни крачка и аз разбрах, че няма да мога да поддържам това темпо. Супата от снощи се беше превърнала в прекрасен спомен; хлябът, който ни беше подарил сержантът, беше погълнат още преди обед. Сега всяка крачка ми костваше усилия, все едно ботушите ми бяха подплатени с олово.
Вече беше толкова студено, че го усещах в зъбите си; евтините ми пломби се свиваха при особено ниски температури. За сметка на това не си усещах пръстите на ръцете, макар че носех дебели вълнени ръкавици и бях натъпкал ръцете си в джобовете на палтото.
Не усещах и върха на носа си. Това щеше да е голям майтап — бях прекарал по-голямата част от пубертета си, като си мечтаех за по-малък нос, а след още няколко часа в гората щях да остана съвсем без него.
— Да си изкопаем землянка? С какво? Да не носиш лопата?
— Нали все още имаш две ръце? И нож.
— Трябва да се приберем на закрито.
Коля театрално се огледа на всички страни в притъмняващата гора все едно в дънера на някой от боровете можеше да има скрит таен вход.
— Няма закрито — каза той. — Вече си войник, защото си с мен, а войниците могат да спят навсякъде, където си затворят очите.
— Това е прекрасно. Но трябва да се приберем на закрито.
Той сложи ръката си на гърдите ми и аз си помислих, че може да ми е ядосан, обиден от нежеланието ми да посрещна зимната нощ на открито. Но след миг разбрах, че той не ми се караше; караше ме да спра неподвижно. После посочи с брадичката си към локалното шосе, което минаваше успоредно на железопътната линия. Шосето беше на няколкостотин метра разстояние и сенките ставаха все по-дълбоки, но все още беше достатъчно светло, за да различа един руски войник, застанал с гръб към нас, с пушка на рамото.
— Партизанин? — прошепнах аз.
— Не, този е от редовната армия.
— Може би сме превзели Березовка обратно. С контраатака?
— Може би — прошепна Коля.
Приближихме се до пазача, като стъпвахме бавно и внимателно. Не знаехме никакви пароли, а нито един човек, въоръжен с пушка, нямаше да изчака да види дали наистина сме руснаци.
— Другарю! — провикна се Коля, когато стигнахме на петдесет метра от него, и вдигна ръце над главата си.
Аз също вдигнах ръце.
— Не стреляй! Имаме специални заповеди!
Пазачът не се обърна. През последните месеци много войници бяха оглушали; експлозиите на снарядите бяха спукали хиляди тъпанчета. Двамата с Коля се спогледахме и се приближихме още малко. Войникът стоеше до коленете в снега. Беше прекалено неподвижен. Нито един жив човек не беше в състояние да стои като статуя на този свиреп студ. Завъртях се на пета, за да огледам гората зад нас — бях убеден, че това е капан. Не помръдваше нищо друго, освен клоните на брезите, разлюлени от вятъра.