Двамата стигнахме до войника. Едно време сигурно е бил истинско страшилище, с изпъкналото си чело и китките, дебели като дръжки на брадви. Но беше мъртъв поне от няколко дни, кожата му беше бяла като хартия и изглеждаше прекалено опъната на черепа, готова да се разцепи. На скулата му, точно под лявото око, имаше спретната малка дупка от куршум, поръбена със замръзнала кръв.
На врата му с тел беше провесена дървена табела, на която с черен маркер беше написано: „PROLETARIER ALLER LAENDER, VEREINIGT EUCH!“ Не знаех немски, но познавах това изречение — както и всяко друго момче и момиче в Русия, което беше понесло безкрайни часове уроци по диалектически материализъм: „Пролетарии от всички страни, обединявайте се!“
Свалих табелата от врата на мъртвия войник, като внимавах да не го порежа по лицето със замръзналата тел, и я хвърлих встрани. Коля откачи ремъка на пушката и я разгледа: беше винтовка „Мосин-Наган“ с изкривен ударник. Той се опита да зареди няколко пъти, поклати глава и я пусна на земята. Войникът имаше и кобур на кръста, в който се виждаше пистолет „Токарев“; в ръкохватката на пистолета имаше отвор, през който беше прокарана кожена каишка, закачена за кобура. Значи убитият беше офицер — пистолетите не бяха за стрелба по германците, а по руснаците, които отказваха да тръгнат в атака.
Коля измъкна пистолета, развърза каишката, погледна ръкохватката от долната страна и видя, че нямаше пълнител. Скобите на колана на офицера, в които се носят пълнители, също бяха празни. Коля разкопча палтото на мъжа и намери това, което търсеше: торбичка от зебло с кожени връзки и метална катарама.
— Понякога нощем ги слагаме под палтото — каза той, като отвори торбичката и извади три пълнителя от нея. — Катарамата е прекалено лъскава и отразява светлината на луната.
Той зареди един от пълнителите и дръпна затвора. След като се убеди, че пистолетът работи както трябва, го прибра в джоба на палтото си заедно с допълнителните амуниции за него.
Опитахме се да измъкнем мъртвеца от снега, но той беше замръзнал на мястото си, като вкоренено дърво. Здрачът вече изпиваше всички цветове от гората; над нас почти се беше спуснала нощта; нямахме повече време за трупове.
Продължихме бързо на изток, вече по-близо до релсите, като се надявахме евентуалните германци в ледената гора да се придвижват с превозни средства, които лесно ще чуем отдалеч. Враните бяха замлъкнали, а вятърът беше утихнал. Чуваха се само ботушите ни, които потъваха в снега, и далечният неравен ритъм на снарядите, които се сипеха около Питер. Опитах се да скрия лицето си зад вълнения шал и яката на палтото, така че топлината на дъха ми да загрява бузите ми. Коля удряше ръцете си една в друга и беше нахлупил черния си калпак толкова ниско, че очите му бяха почти скрити зад него.
На няколко километра източно от Березовка стигнахме до някакво голямо стопанство с ниски каменни огради, които пресичаха вълнистите заснежени полета. Сред полето бяха изоставени бали слама, големи като ледени иглута — жътвата беше прекъсната, а работниците бяха избягали на изток или вече бяха мъртви. В далечния край на стопанството имаше стара каменна сграда, пазена от северния вятър от горичка борики, високи по петдесет метра. През двукрилните прозорци се процеждаше светлина от запален огън, топла и златиста, и заливаше снега пред къщата. От комина се виеше черен пушек, който едва се различаваше като къдрица на фона на тъмносиньото небе. Къщата изглеждаше като най-уютното място на света, все едно беше ловната резиденция на някой любим генерал на императора, отоплена и добре заредена за Коледа с любимите деликатеси на цялото му семейство — пушени меса и сладкиши.
Вдигнах очи към Коля, докато крачехме през снега. Той поклати глава, но не откъсна поглед от къщата и аз различих копнежа в изражението на лицето му.
— Това не е добра идея — каза той.
— Все пак е по-добра, отколкото да умрем от студ по пътя към Мга.
— Кой живее тук според теб? Някой дворянин, който седи до камината и гали кучето си? Да не си мислиш, че сме в някакъв шибан разказ от Тургенев? Всички други къщи са изгорени, а тази още стои. Какво е станало според теб — извадили са късмет?! Вътре има германци, най-вероятно офицери. Какво предлагаш, да превземем къщата с един пистолет и един нож?
— Ако продължим да вървим, ще умрем. Ако отидем в къщата и там има германци, ще умрем. Но ако не са германци…
— Да кажем, че са руснаци — каза той. — Това означава, че германците са ги оставили в къщата, което на свой ред означава, че работят за германците, а това пък означава, че са наши врагове.
— Но ние можем да реквизираме храна от врага, нали? И легло?