— Обикновено идват към полунощ — отговори пълничката брюнетка.
Другите момичета я изгледаха, но не казаха нищо.
— След като приключат с артилерийския огън — добави тя.
— А, така ли? Значи, след като на германците им омръзне да обстрелват всички нас в Питер, идват да прекарат нощта тук и вие се грижите за тях?
В някои отношения съм истински глупак. Не го казвам от излишна скромност. Вярвам, че съм по-интелигентен от средностатистическото човешко същество, макар че за интелигентността вероятно не може да се съди по една-единствена скала, а трябва да се следят показанията на всички уреди едновременно — тахометри, одометри, алтиметри и прочие. Баща ми ме научи да чета, когато бях на четири години, и винаги се хвалеше с това на приятелите си, но моята неспособност да науча френски език или да запомня датите на победите на Суворов сигурно го е притеснявала. Самият той беше истински енциклопедист — можеше да изрецитира всеки стих от „Евгений Онегин“ по поръчка, владееше френски и английски и беше толкова добър в теоретичната физика, че преподавателите му от университета смятаха неговата абдикация от физиката в полза на поезията за една малка трагедия. Искаше ми се тези преподаватели да са били по-харизматични. Иска ми се да го бяха научили на утехата на физиката, да бяха обяснили на талантливия си студент защо формата на Вселената и масата на светлината са по-важни от белите стихове за мошениците и нелегалните лекари от черния пазар за аборти в Ленинград.
Баща ми щеше да разбере какво се случваше в тази къща в мига, в който погледне през прозореца, дори все още да беше на седемнайсет години. Затова се почувствах като истински идиот, когато най-сетне разбрах защо бяха тук тези момичета, кой ги хранеше и се грижеше да имат достатъчно дърва за огрев под стряхата.
Русото момиче се вторачи в Коля, ноздрите й се разшириха, а кожата й под луничките поруменя.
— Ти… — каза тя и за известно време не можа да продължи, защото гневът й беше твърде силен, за да се облече в думи. — Ти идваш тук и ни обвиняваш? Героят от Червената армия? Къде бяхте и ти, и армията ти? Германците дойдоха и изгориха всичко до основи — къде беше твоята армия? Застреляха малките ми братчета, баща ми, дядо ми, всеки мъж в селото, докато вие сте се крили някъде… А сега идваш и ме заплашваш с пистолет?
— Никого не заплашвам — каза Коля.
Беше необичайно кротка реплика за него и аз разбрах, че вече е изгубил това сражение.
— Ще направя всичко, за да защитя сестра си — продължи момичето, като кимна към пълничката брюнетка. — Абсолютно всичко. Вие трябваше да ни пазите. Славната Червена армия, защитницата на народа! Къде бяхте тогава, а?
— Сражавахме се с тях…
— Никого не можете да защитите. Вие ни изоставихте. Ако не живеем в големия град, не сме важни, така ли? Да оставим селяните на тях! Така ли беше?
— Половината момчета от моята част загинаха, докато се сражаваха за…
— Половината? Ако аз бях генерал, всичките ми войници щяха да загинат, преди да пуснем и един нацист да влезе в нашата страна!
— Е — каза Коля и в продължение на няколко секунди не добави нищо повече.
Най-сетне прибра пистолета в джоба си и каза:
— Радвам се, че не си генерал.
14
ВЪПРЕКИ ТРУДНОТО НАЧАЛО НЕ ни трябваше много време да се сдобрим с момичетата. И те имаха нужда от нас, както ние от тях.
От два месеца не бяха разговаряли с други руснаци, нямаха радио и изгаряха от желание да чуят новини за войната. Когато разбраха за победите край Москва, Галина — младата брюнетка — се усмихна на сестра си, Нина, и кимна, все едно беше предвиждала точно това. Момичетата ни разпитваха за Ленинград, но не се интересуваха колко души са загинали през декември или по колко хляб се полагаше на човек на месец. Малките селца, в които бяха родени, бяха пострадали още повече от Питер, така че разказите за страданието на непокорния град само ги отегчаваха. Вместо това искаха да знаят дали Зимният дворец все още е невредим (беше), дали са преместили статуята на Медния ездач (не бяха) и дали някакъв определен магазин на „Невски проспект“ който очевидно беше прочут с това, че в него се продаваха най-хубавите обувки в Русия, беше оцелял в обсадата (нито аз, нито Коля знаехме или ни пукаше за това).
Не им задавахме твърде много въпроси. Знаехме каква е тяхната история, дори без да разпитваме за подробностите. Мъжете от техните градчета бяха избити. Много от младите жени бяха изпратени на запад, за да работят като робини в германските фабрики. Други бяха избягали на изток и бяха изминали пеша стотици километри, с бебетата и семейните икони на ръце, с надеждата да се движат по-бързо от Вермахта. Но на най-хубавите момичета не беше разрешено да заминат със сестрите си на запад или на изток.