— Значи тук вечер идват офицери от Айнзацгрупен? — попита Коля.
— Да — отговори Нина.
— Не знаех, че се занимават с артилерийски обстрел — обадих се аз.
— Обикновено не го правят. Но това е някаква игра. Обзалагат се. Целят се в различни сгради в града, а пилотите на бомбардировачите им докладват какво са улучили. Затова ви попитахме за Зимния дворец. Всички искат да ударят него.
Спомних си за поразения „Киров“, за Вера Осиповна и за близнаците Антоколски и се запитах дали бяха смазани от падащите стени, или бяха оцелели само за да бъдат затрупани от великанските железобетонни панели и да умрат бавно, задушени от дима и газта сред руините, като се молят някой да им помогне. Може би бяха загинали, защото някакъв германец в гората, докато си беше подавал манерка с шнапс и се беше шегувал с колегите си офицери, беше дал грешни координати на младия артилерист и седемнайсет- сантиметровите снаряди, предназначени за Зимния дворец, вместо това се бяха стоварили върху моя грозен и сив жилищен блок.
— Колко идват?
Нина погледна към другите момичета, но никоя от тях не отвърна на погледа й. Галина чоплеше някаква невидима коричка на ръката си. Една от цепениците в огъня се катурна от желязната решетка и Лара взе ръжена, за да я натика обратно в дъното на камината. Олеся, която беше вързала косата си на две опашки, не беше казала нито дума, откакто бяхме влезли в къщата. Така и не разбрах дали беше срамежлива, няма по рождение, или някой от Айнзацгрупен й беше отрязал езика. Тя събра празните ни чинии и чашите от чая и ги изнесе навън.
— Зависи от вечерта — отговори най-сетне Нина.
Говореше небрежно все едно ставаше дума за игра на карти.
— Понякога не идва никой. Понякога са двама, понякога четирима. Понякога и повече.
— С кола ли идват?
— Да, да, разбира се.
— И остават през цялата нощ?
— Понякога. Обикновено не.
— И никога не идват през деня?
— Само един или два пъти.
— В такъв случай, прощавайте за въпроса, но какво ви спира да не си тръгнете?
— Мислиш ли, че е толкова лесно? — попита го Нина, раздразнена както от въпроса, така и от онова, което се подразбираше от него.
— Не казвам, че е лесно — отговори Коля. — Но двамата с Лев тръгнахме от Питер призори и ето че вече сме тук.
— Тези германци, с които воювате и които вече са превзели половината ни страна — мислиш ли, че са глупави? Мислиш ли, че щяха да ни оставят тук сами, ако можехме просто да отворим вратата и да отидем пеша до Питер?
— Но защо не? Защо да не можете?
Виждах какво причиняваха неговите въпроси на момичетата — разгневеният поглед на Нина и засраменият поглед на Нина, сведен към меките й бели ръце. Познавах Коля едва от няколко дни, но вярвах, че той наистина беше любопитен да узнае отговора, а не искаше да тормози момичетата с този разпит. Но въпреки това ми се искаше да беше млъкнал.
— Кажи им за Зоя — каза Лара.
Нина сякаш се ядоса от това предложение. Сви рамене и не каза нищо.
— Те си мислят, че сме страхливи — добави Лара.
— Не ме интересува какво си мислят — каза Нина.
— Добре, тогава аз ще им кажа. Тук имаше още едно момиче, Зоя.
Галина се изправи, приглади нощницата си и излезе от голямата стая. Лара не й обърна внимание.
— Германците я обожаваха. За всеки мъж, който идваше заради мен, заради нея идваха шестима.
Безцеремонният начин, по който го разказваше Лара, караше всички ни да се чувстваме неудобно. Нина очевидно искаше да излезе от стаята, както другите момичета, но остана на мястото си, а очите й се стрелкаха насам-натам — навсякъде, но не и към Коля и мен.
— Беше на четиринайсет. И майка й, и баща й бяха членове на Партията. Не знам с какво точно се занимаваха, но предполагам, че е било нещо важно. Айнзацгрупен ги намериха и ги застреляха направо на улицата. После обесиха труповете на една улична лампа, така че всички в града да видят какво се случва с комунистите. Докараха Зоя тук по същото време като нас, в края на ноември. Преди това имаше други момичета. След няколко месеца им омръзваме, нали разбирате.
Но Зоя им беше любимка. Беше толкова мъничка и толкова се страхуваше от тях. Според мен точно това им харесваше. Всички й казваха: „Не се тревожи, няма да ти направя нищо лошо, ще те пазя от другите“, такива неща. Но тя беше видяла майка си и баща си, обесени на уличната лампа. Всеки от тези мъже, които я пипаха, можеше да е онзи, който беше застрелял майка й и баща й или да беше заповядал да ги застрелят.