— Всяка от нас си има история — обади се Нина. — Но тя изпадна в паника.
— Да, тя изпадна в паника. Беше само на четиринайсет; изпадна в паника. При теб е различно; ти имаш сестра си. Ти не си сама.
— Тя имаше нас.
— Не — каза Лара. — Не е същото. Всяка нощ, след като си тръгнат, тя плачеше. Имам предвид с часове, докато заспи, а понякога изобщо не заспиваше. През първата седмица се опитвахме да й помагаме. Седяхме при нея, държахме я за ръката, разказвахме й всякакви неща само и само да спре да плаче. Но беше невъзможно. Опитвали ли сте се да успокоите бебе, което има температура? Пробвате всичко: държите го на ръце, люлеете го, пеете му, давате му нещо хладно за пиене; но няма значение, нищо не върши работа. Тя не спираше да плаче. И след една такава седмица вече не ни беше жал за нея. Започнахме да се ядосваме. Нина е права: всяка от нас си има история. Всяка от нас е загубила близки. Нито една от нас не можеше да спи, докато Зоя плачеше. На втората седмица, през която беше тук, спряхме да й обръщаме внимание. Ако тя беше в едната стая, ние отивахме в другата. Тя знаеше, че й се сърдим — не каза нищо, но знаеше. И спря да плаче. Все едно изведнъж беше решила, че стига толкова. През следващите три дни си мълча, вече не плачеше и не говореше с никого. А на четвъртата сутрин беше изчезнала. Дори не бяхме разбрали за това, докато не пристигнаха офицерите. Влязоха с танцова стъпка, пияни, като пееха нейното име. Мисля, че се обзалагаха и който победи, получаваше Зоя пръв. Водеха си приятели от други части, за да я видят, снимаха я. Но вече я нямаше и те, разбира се, не ни повярваха. Казахме им, че нямаме представа къде е, но и аз да бях, нямаше да повярвам. Надявам се, че щяхме да ги излъжем, ако знаехме. Надявам се, че щяхме да го направим заради нея. Но не съм сигурна.
— Естествено, че щяхме да го направим — каза Нина.
— Не знам. Както и да е. Те отидоха да я търсят, Абендрот и останалите. Той им е нещо като… не знам точно какви са им чиновете. Майор?
Лара погледна към Нина, която сви рамене.
— Мисля, че е майор — продължи Лара. — Не е най-възрастният от тях, но той дава заповедите. Сигурно е добър в това, което прави. И тя винаги беше първо за него, всеки път, когато идваше — дори да бяха довели някой полковник от друго място, той я вземаше за себе си. Когато свършваше с нея, идваше да седне до камината и да си пие сливовия шнапс. Винаги пие сливов шнапс, нищо друго. Говори руски перфектно. И френски — живял е две години в Париж.
— Преследвал е водачите на Съпротивата — каза Нина. — Един от другите ми каза. Бил е толкова добър, че са го направили най-младия майор в Айнзацгрупен.
— Обича да играе шах с мен — продължи Лара. — Аз играя сносно. Абендрот ми дава царица предимство, понякога дори царица и пешка и аз никога не издържам повече от двайсет хода срещу него дори когато е пиян, а той обикновено е пиян. А когато съм… когато съм заета, той подрежда дъската и играе сам срещу себе си.
— Той е най-лошият от всички — каза Нина.
— Да. Отначало не смятах така. Но след Зоя, да, той наистина е най-лошият от всички. И така, те докараха кучетата си, тръгнаха по следите и отидоха в гората, за да я намерят. Отне им само няколко часа. Тя не беше стигнала далеч. Беше толкова слаба… Поначало си беше мъничка, а откакто беше тук, не беше яла почти нищо. И те я върнаха обратно. Бяха й разкъсали всичките дрехи. Приличаше на диво зверче, мръсна, с паднали листа в косата, насинена по цялото тяло, където я бяха удряли. Бяха й завързали китките и глезените. Абендрот ме накара да донеса триона от навеса за дърва. Зоя ми беше взела палтото и ботушите, когато беше избягала, и те бяха решили, че аз съм й помагала. Той ми каза да донеса триона. Не знам какво си мислех, но не си мислех, че… Може би съм си мислела, че ще го използват да срежат въжето. Може би нямаше да й направят нищо лошо, защото толкова я харесваха.
Чух сподавен вик и погледнах към Нина, която разтъркваше челото си с ръка, притисната към очите, стиснала здраво устни, за да не се разкрещи.
— Четирима от тях я хванаха за ръцете и за краката. Тя не се съпротивляваше, поне отначало. Как можеше да се бори с тях? Сигурно нямаше и четирийсет килограма… Мислеше си, че ще я убият, и нямаше нищо против; искаше да я убият, нямаше търпение. Но те не я убиха. Абендрот ме накара да му дам триона. Не го взе от ръцете ми; накара ме да го сложа в неговите ръце. Искаше да знам, че аз… аз съм му го дала. Всички бяхме в тази стая, Нина и Галина, и Олеся, и аз. Накараха ни да останем. Искаха да гледаме — това беше наказанието за нас. Всички германци пушеха — бяха я търсили на студа и сега бяха запалили цигари, след като се бяха върнали, — така че цялата стая беше пълна с техния пушек. Зоя изглеждаше спокойна, все едно ще се усмихне. Вече беше толкова далеч от тях, че не можеха да я пипнат. Но тя се лъжеше. Абендрот клекна до нея и прошепна нещо на ухото й. Не знам какво й каза. После взе триона за дърва, опря зъбците на острието в нейния глезен и започна да реже. Зоя… Може би ще живея дълго, съмнявам се, но може би ще живея дълго и никога няма да забравя този писък. Държаха я четирима силни мъже, а тя беше само кожа и кости, но започна да се бори с тях, сега вече започна да се бори с тях, и се виждаше как те напрягат сили, за да я удържат. Той й отряза единия крак и се зае с другия. Единият от германците избяга от стаята… помниш ли, Нина? Забравила съм как се казваше. Но той никога повече не дойде тук. Абендрот отряза и другия й крак, а Зоя не спря да пищи. Помислих си, че това е, никога повече няма да бъда нормална, след като съм видяла това, това вече е прекалено, това е прекалено. Но после той се изправи и цялата му униформа беше в нейната кръв — кръвта й беше по ръцете, по лицето му, — и ни се поклони. Помниш ли? Все едно ни беше изнесъл някакво представление. И каза: „Ето това се случва с малките момичета, които бягат.“ После всички си тръгнаха, това беше, оставиха ни с дима от цигарите си и Зоя, която стенеше на пода. Опитахме се да превържем краката й, да спрем кръвта, но нямаше как.