Когато Лара свърши, къщата беше притихнала. Нина тихо хлипаше и си бършеше носа с опакото на ръката. В камината припука една възлеста цепеница и нагоре по комина излетя дъжд от искри. Клоните на бориките драскаха по дървените плочи на покрива. Далеч на запад падаха бомби, но се усещаха повече като вибрация, отколкото като шум — потрепваха прозорците, подрънкваше чашата за вода.
— В полунощ ли идват? — попита Коля.
— През повечето нощи — да.
Порцелановият часовник на камината показваше, че имаме шест часа. Тялото ми беше съсипано от цял ден газене през снега, но аз знаех, че няма да мога да заспя — не и след като бях чул историята за Зоя, не и когато тук скоро щяха да пристигнат офицерите от Айнзацгрупе.
— Утре сутринта — каза Коля на Лара и Нина — искам всички да тръгнете към града. Ще ви дам един адрес, където ще можете да се настаните.
— Тук сме на по-сигурно място, отколкото в града — каза Нина.
— Не и след тази нощ.
15
ЛАРА ни заведе в една малка спалня в дъното на къщата — по времето на императорите там сигурно бяха нощували прислужниците. Носеше месингов свещник с две запалени свещи, който остави на малкото писалище. По стените с дървена ламперия нямаше нищо, двойното легло нямаше чаршафи на матраците и аз едва не се препънах в издутите дъски на пода, но в стаята беше достатъчно топло. През тесните прозорци на лунната светлина се виждаше една барака за инструменти и една ръчна количка, килната настрани в снега.
Седнах на долното легло и прокарах пръст по името, издялкано в стената. АРКАДИЙ. Запитах се колко време беше минало, откакто Аркадий беше спал в тази стая, и къде беше сега — дали беше някой старец, който трепереше някъде в студената нощ, или от него бяха останали само костите в гробището. Помислих си, че е бил сръчен с ножа — името му беше изписано уверено и изкусно по тъмното дърво, с полегат почерк и извивки на буквите, а под него имаше силна, сигурна черта.
Лара и Коля си измислиха сигнал — почукване на черпак по тенджера, — така че тя да ни съобщи колко германци са пристигнали за нощните си забавления. Когато тя си тръгна, Коля извади пистолета си и се зае да го разглобява, като спретнато подреждаше частите му по писалището, проверяваше ги за дефекти и ги бършеше с ръкава на ризата си, преди отново да сглоби оръжието.
— Застрелвал ли си някога човек? — попитах го аз.
— Няма как да знам.
— Какво означава това?
— Означава, че съм стрелял стотици пъти с пушката си и може би някой път някой куршум е улучил някого, не знам.
Той вкара пълнителя на мястото му в дръжката на пистолета.
— Когато застрелям Абендрот, ще знам със сигурност.
— Може би просто трябва да тръгнем сега.
— Нали ти искаше да дойдем тук?
— Имахме нужда от почивка. Имахме нужда от храна. Сега се чувствам много по-добре.
Той се обърна и ме погледна. Бях седнал на леглото, пъхнал ръце под краката си, а палтото ми беше разтворено зад мен.
— Може да дойдат и осем души — казах аз. — А ние имаме един пистолет.