— И един нож.
— Не мога да спра да мисля за Зоя.
— Хубаво — каза той. — Продължавай да мислиш за нея, докато забиваш ножа в корема му.
Той хвърли палтото си на горното легло и се покатери върху него, като седна с кръстосани крака, с пистолета до себе си. После извади бележника си от джоба на палтото. От парченцето молив, с който пишеше, беше останало колкото нокът, но той започна да драска с обичайната си бързина.
— Не мисля, че мога да го направя — казах аз след дълго мълчание. — Не мисля, че мога да забия нож в някого.
— Тогава ще трябва аз да ги застрелям всичките. Колко време мина вече — единайсет дни, откакто не съм срал? Колко е рекордът според теб?
— Сигурно е много повече.
— Чудя се на какво ще прилича лайното, когато най-сетне го изсера.
— Коля… защо да не тръгнем още сега? Да вземем момичетата и да се върнем в града. Можем да успеем. Те имат много храна, която можем да вземем. Вече се стоплихме. Ще вземем допълнителни одеяла и…
— Слушай. Знам, че те е страх. Нормално е да те е страх. Само някой идиот може да седи спокойно в къща, в която всеки момент ще пристигнат офицери от Айнзацгрупен. Но точно това си чакал. Това е твоята вечер. Те се опитват да изгорят нашия град; опитват се да ни уморят от глад. Но ние сме като две от тухлите, с които е построен Питер. Тухлата не изгаря. Тухлата не умира от глад.
Загледах се в свещите, които догаряха на свещника, и сенките, които танцуваха по тавана.
— Къде го чу това? — попитах го най-сетне аз.
— Кое, това за тухлите? Моят лейтенант го казваше. Защо? Не те ли вдъхновява?
— Беше добре, докато не стигна до него.
— На мен пък това за тухлите ми харесва. „Тухлата не изгаря. Тухлата не умира от глад.“ Хубаво е. Има ритъм.
— Това е онзи същият лейтенант, който е стъпил на противопехотната мина, нали?
— Да. Горкият човек. Добре де, забрави за тухлите. Обещавам ти, че няма да умрем тук, лъвче. Ще убием няколко нацисти и ще намерим онези яйца. Аз имам малко циганска кръв; мога да гледам в бъдещето.
— Нямаш никаква циганска кръв.
— И ще настоявам полковникът да ни покани на сватбата на дъщеря си.
— Ха. Значи наистина си влюбен в нея.
— Точно така. Вярвам, че наистина съм влюбен в това момиче. Твърде е вероятно тя да е истинска кучка и идиотка, но аз я обичам. Искам да се оженя за нея и няма нужда изобщо да си отваря устата. Няма нужда да ми готви; няма нужда да ми ражда деца. Само да кара гола кънки по Нева, това искам. И да прави пируети над устата ми.
В продължение на няколко секунди това ми помогна да забравя за страха, но той не ме оставяше за дълго. Не си спомнях за ден, в който да не съм изпитвал страх, но тази нощ ме връхлетя по-силен от всякога. Ужасяваха ме толкова много различни вероятности. Имаше вероятност да се посрамя, като отново се скрия по-далеч от опасността, докато Коля се сражава с германците — но този път бях сигурен, че ще умре. Имаше вероятност да ми причинят болка — да понеса мъчението, което беше понесла Зоя, докато зъбците на триона се впиват в кожата ми, в мускулите и костите. А освен това имаше и отлична вероятност да умра. Никога не съм разбирал хората, които казват, че най-големият им страх е да говорят пред публика, или от паяци, или нещо също толкова дребно. Как е възможно човек да се страхува повече от нещо друго, отколкото от смъртта?
Във всичко друго има шанс за спасение: дори един напълно парализиран човек може да чете Дикенс; дори един напълно умопобъркан може да се радва на моменти на абсурдно, прекрасно прояснение.
Пружините на леглото над мен изскърцаха, аз вдигнах поглед и видях Коля, който се беше надвесил от ръба на матрака и ме гледаше наобратно, а русата му коса висеше на мръсни кичури. Изглеждаше притеснен за мен и изведнъж ми се прииска да заплача. Последният човек на света, който знаеше колко ме е страх; единственият човек, който все още знаеше, че съм жив, но тази нощ мога да умра, беше един нафукан дезертьор, с когото се бях запознал преди три нощи, един непознат, един син на казаци, и той беше последният ми приятел.
— Това ще те развесели — каза ми той и подхвърли едно тесте карти в скута ми.
Приличаха на обикновени карти за игра, докато не ги обърнах от другата страна. На всяка от тях имаше фотография на различна жена — някои бяха голи, други носеха жартиери или дантелени корсети, тежките им гърди преливаха от шепите им, а устните им бяха полуотворени пред обектива.
— Мислех си, че трябва да те бия на шах, за да ги получа.
— По-леко с тях, по-леко. Внимавай да не ги намачкаш. Докарани са чак от Марсилия.
Той ме загледа, докато прехвърлях голите снимки в ръцете си, като се усмихваше, когато забелязваше по-продължителния ми поглед към някоя от тях.