— А какво ще кажеш за момичетата тук, а? Четири красавици. Нали си даваш сметка, че след тази нощ ще бъдем герои? Всичките ще си паднат по нас. Коя си избираш?
— След тази нощ ще бъдем мъртви.
— Наистина, приятелю, наистина трябва да спреш да говориш така.
— Май ми харесва онази дребната с пълничките ръце.
— Галина? Добре. На мен ми прилича на теленце, но добре, разбирам те.
Той замълча за момент, докато аз разглеждах снимката на една жена, гола до кръста, с бричове за езда и камшик в ръка.
— Слушай, Лев, трябва да ми обещаеш, че след като всичко тази нощ свърши, ще говориш с твоето теленце. Недей да бягаш като срамежливо момче, каквото си. Говоря ти съвсем сериозно. Тя те харесва. Видях, че те гледаше.
Бях съвсем сигурен, че Галина не ме е гледала. Гледаше Коля, както и всички останали, и той го знаеше много добре.
— Какво стана с пресметнатото пренебрежение? Нали каза, че според „Дворната хрътка“ тайната към сърцето на всяка жена е…
— Има разлика между това да омагьосаш една жена и това да не й обръщаш внимание. Жената се омагьосва с тайнственост. Тя иска да отидеш при нея, но ти кръжиш. Точно както в секса. Аматьорите си свалят гащите и го забиват в жената все едно е харпун. Но мъжът, който има истински талант, знае за какво става въпрос. Става въпрос за игра, за кръжене, за приближаване и отдалечаване.
— Тази е хубава — казах аз и вдигнах една карта.
На снимката се виждаше жена в поза на тореадор, с червена мантия в ръцете си, която не носеше нищо друго освен матадорска шапка.
— Тази ми е любимата. Когато бях на твоите години, сигурно съм напълнил двайсет чорапа, докато съм я гледал.
— В „Пионерска правда“ пише, че мастурбирането вреди на революционния дух.
— Несъмнено. Но от друга страна, по думите на Прудон…
Така и не разбрах какви са думите на Прудон. Разнесе се двойно почукване с месингов черпак по месингова тенджера, което накара Коля да млъкне. И двамата се изправихме на леглата си.
— Дошли са по-рано — прошепна той.
— И са само двама.
— Избрали са неподходяща вечер да дойдат без компания — каза той.
Но в момента, в който го каза, черпакът отново заудря по тенджерата — веднъж, два пъти, три пъти, четири.
— Шестима — прошепнах аз.
Коля преметна крака през ръба на матрака и безшумно се спусна на пода, стиснал пистолета в ръката си. Той духна свещите и присви очи, за да погледне през прозореца, но бяхме от грешната страна на къщата и навън не се виждаше нищо. Чухме шума от затръшване на автомобилни врати.
— Ето какво ще направим — каза ми той тихо и спокойно. — Ще изчакаме. Ще ги оставим да се отпуснат, да се стоплят, да изпият по няколко питиета. Ще си свалят дрехите и ако имаме късмет, оръжията няма да им бъдат подръка. Не забравяй, че не са дошли да се сражават. Дошли са да се забавляват и да се наслаждават на момичетата. Нали ме чуваш? Предимството е на наша страна.
Кимнах. Въпреки всичко, което ми казваше, сметката ми се струваше много неблагоприятна. Германците бяха шестима, а ние бяхме двама. Дали момичетата щяха да се опитат да ни помогнат? Не бяха си мръднали пръста за Зоя, но какво са можели да направят за Зоя? Германците бяха шестима, а в пистолета „Токарев“ имаше осем куршума. Надявах се, че Коля е добър стрелец. Страхът ме блъсна като токов удар, така че крайниците ми се сгърчиха, а устата ми пресъхна. Чувствах се по-буден от всякога, все едно този миг, в къщата край Березовка, беше първият истински миг от живота ми, а всичко преди него беше някакъв неспокоен сън. Сетивата ми бяха изострени, свръхестествени, като отговаряха на кризата с цялата налична информация, която бяха в състояние да ми дадат. Чувах хрущенето на ботуши в отъпкания сняг. Усещах миризмата на борови иглички в камината — слагаха ги нарочно, за да ухае на хубаво в къщата.
Изстрелът от карабина ни стресна. Застинахме в мрака, като се опитвахме да разберем какво става навън. След няколко секунди като ехо долетяха още няколко изстрела на карабини. После чухме германците, които се надвикваха помежду си, а в гласовете им звучеше паника.
Коля се втурна към вратата. Искаше ми се да му кажа да спре, да му напомня за нашия план, според който трябваше да изчакаме, но не исках да оставам сам тук вътре, докато навън стреляха карабини, а германците крещяха грозните си думи един на друг.
Изтичахме в голямата стая и се хвърлихме на пода, когато един от двойните прозорци беше разбит от куршум. И четирите момичета вече лежаха по очи, вдигнали ръце пред лицата си, за да ги предпазят от парчетата стъкло.