От половин година живеех във война, но никога не бях попадал толкова близо до престрелка и нямах представа кой по кого стреляше. Чувах задавеното кашляне на картечница точно пред къщата. Пукотът на изстрелите от карабини сякаш идваше по-отдалеч, вероятно от края на гората. В каменните стени на къщата като чукове се стоварваха куршуми.
Коля пропълзя до Лара и я разтърси.
— Кой стреля по тях?
— Не знам.
Чухме как навън се запали автомобилен двигател. Затръшваха се врати и колата потегли, като буксуваше в снега. Карабините започнаха да стрелят още по-бързо отпреди, една през друга, и куршумите вече разкъсваха ламарина, със съвсем различен звук от този, с който се забиваха в камъка.
Коля се изправи до клекнало положение и пропълзя до входната врата, като внимаваше да не показва главата си над ръба на прозореца. Аз го последвах. Двамата приклекнахме с гръб към вратата. Коля провери пистолета си за последен път. Аз измъкнах германския нож от калъфа на глезена си. Знаех, че изглеждам глупаво с този нож в ръка, като някакво момченце, което е взело бръснача на татко си. Коля се усмихна широко, все едно всеки момент щеше да избухне в смях. „Това е много странно — помислих си аз. — Намирам се в битка и осъзнавам собствените си мисли, докато се притеснявам колко глупаво изглеждам с нож в ръка, а всички останали си носят карабини и картечници. Осъзнавам, че осъзнавам. Дори в този момент, когато куршумите летят във въздуха като разгневени стършели, аз не мога да се отърва от бърборенето на собствения си мозък.“
Коля сложи ръка на дръжката на вратата и бавно я завъртя.
— Чакай — казах му аз.
Двамата останахме съвсем неподвижни в продължение на няколко секунди.
— Навън е тихо — казах аз.
Престрелката изведнъж беше свършила. Двигателят на колата продължаваше да ръмжи, но не чувах гумите по снега. Гласовете на германците бяха замлъкнали също толкова внезапно, колкото куршумите. Коля ми хвърли един поглед и бавно отвори вратата, колкото да надникне навън. Луната беше високо в небето и ясно осветяваше бруталната гледка: навсякъде наоколо в снега по очи бяха проснати офицери от Айнзацгрупен с бели анораци, а по неразчистената алея към къщата бавно се движеше един военен джип с простреляни прозорци и от двигателя му се кълбеше дим. Мъртвецът на мястото на шофьора беше увиснал наполовина навън през прозореца и продължаваше да стиска картечния си пистолет. Вторият джип, паркиран накриво до къщата, така и не беше успял да потегли. По средата на пътя между него и къщата лежаха двама германци, а от черепите им в снега се изливаше някаква тъмна каша. Едва бях успял да забележа колко прецизни са били изстрелите, с какво върховно умение беше стрелял снайперистът, когато между главата на Коля и моята прелетя нов куршум, като звънеше във въздуха като дръпната струна.
И двамата се претърколихме назад и Коля затръшна вратата с петата на ботуша си. Той вдигна ръце до устата си и се провикна през строшения прозорец до вратата:
— Ние сме руснаци! Ей! Ей! Руснаци сме!
За няколко секунди настъпи тишина, после отдалеч му отговори един глас:
— На мен ми приличате на шибани фрицове!
Коля се разсмя и в радостта си ме удари с юмрук по рамото.
— Казвам се Николай Александрович Власов! — провикна се той към прозореца. — Живея на проспект „Енгелс“!
— Много оригинално име! Всеки нацист, който е учил руски няколко години, може да го измисли!
— Проспект „Енгелс“! — провикна се друг глас. — Във всеки шибан град в тази страна има проспект „Енгелс“!
Коля продължаваше да се смее, сграбчи ме за палтото и ме разтърси — нямаше никаква причина да го прави освен тази, че адреналинът бушуваше в кръвта му, беше жив и щастлив и изпитваше нужда да разтърси нещо. Той пропълзя по-близо до строшения прозорец, като заобикаляше парчетата стъкло по пода.
— Путката на майка ти има необичайна цилиндрична форма! — провикна се той. — Но макар че дразни обонянието ми, с въодушевление лижа срамните й устни всеки път, когато настоява за това!
След това изречение настъпи много дълга тишина, но Коля не изглеждаше разтревожен. Кикотеше се на собствената си шега и ми намигаше като ветеран от Руско-турската война, който разменя пиперливи обиди със старите си бойни другари в градската баня.
— Какво ще кажете за това, а? — добави той, като викаше колкото му глас държи. — Пак ли смятате, че всеки, който е учил руски няколко години, може да го измисли?
— За майката на кого от нас говориш по-точно? — каза гласът, като вече идваше по-отблизо.