Способността му да влошава всяка ситуация вече не ме изненадваше. Може би героят беше просто човек, който не осъзнаваше собствената си уязвимост. В такъв случай дали смелостта не означаваше да си толкова тъп, че да не знаеш, че си смъртен?
— Ние все още сме живи — отговори партизанинът от сенките, — защото ги прострелваме дори когато си мислим, че са мъртви.
Коля кимна. После отиде до джипа, който най-сетне беше спрял, след като гумите му бяха затънали в един метър сняг.
— Наблюдаваме те — обади се партизанинът. — По един куршум във всяка глава.
Коля застреля мъртвия шофьор и мъртвия пътник, а цевта на пистолета му проблясваше в нощта като светкавица на фотоапарат. После се обърна и пое през снега, като спираше да простреля германците, проснати в неудобни пози по пътя му.
Когато стигна до шестия и се наведе да притисне пистолета в черепа на падналия офицер от Айнзацгрупен, той чу нещо. Застана на колене и се заслуша за момент, после се изправи и се провикна:
— Този е още жив!
— Точно затова трябва да го застреляш.
— Може да ни каже нещо полезно.
— Прилича ли ти на човек, който може да говори?
Коля обърна германеца по гръб. Мъжът тихо простена. От устата му излизаше розова пяна.
— Не — каза Коля.
— Това е така, защото го простреляхме в дробовете. А сега му направи услуга и го довърши.
Коля се изправи, прицели се и застреля умиращия човек в челото.
— Прибери пистолета в кобура.
Коля се подчини и партизаните се показаха от скривалищата си, като излизаха зад балите сено, прехвърляха се през ниските каменни огради между нивите и газеха през снега по края на гората. Бяха десетина мъже с дълги палта и карабини в ръцете си, а дъхът им се кълбеше над главите, докато се приближаваха от всички страни към къщата.
Повечето приличаха на селяни, нахлупили кожени калпаци до веждите си, с широки недружелюбни лица. Нямаха обща униформа. Някои бяха с кожени ботуши от Червената армия, други със сиви плъстени ботуши; палтата на някои бяха кафеникави, а на други сиви. Един беше с нещо, което приличаше на бялата зимна униформа на скиор от финландската армия. Най-отпред беше мъжът, който явно им беше командир — челюстта му беше потъмняла от едноседмична брада, а на рамото му висеше стара ловджийска пушка. По-късно вечерта научихме, че се казва Корсаков. Дори да имаше лично и бащино име, така и не ги чухме. И без това Корсаков сигурно не беше истинското му име — партизаните бяха прочути с параноята си по отношение на своята самоличност, която беше съвсем оправдана. Айнзацгрупен отговаряха на местната съпротива с публични екзекуции на близките на борците от съпротивата.
Корсаков и двама от неговите другари се приближиха към нас, докато останалите партизани се заеха да претърсват мъртвите германци, да прибират пистолетите и амунициите им, както и писмата, манерките и ръчните им часовници. Мъжът с бялата скиорска униформа приклекна до едно от телата и се опита да свали златната венчална халка от безименния пръст на трупа. Халката не искаше да се измъкне, така че партизанинът пъхна пръста му в устата си. После забеляза, че го гледам, намигна ми, измъкна навлажнения пръст от устата си и свали пръстена от него.
— Не гледай тях — каза ми Корсаков, когато видя, че наблюдавам хората му. — Гледай мен. Какво правите тук вие двамата?
— Дошли са да организират партизаните — каза Нина.
Двете с Лара бяха излезли от къщата боси, скръстили ръце, за да се предпазят от студа, а вятърът рошеше косите им.
— О, така ли? Не изглеждаме ли достатъчно организирани?
— Те са приятели. Щяха да убият германците, ако не се бяхте появили вие.
— Наистина ли? Колко мило от тяхна страна.
Той се извърна от нея и подвикна на партизаните, които претърсваха мъртъвците в колата.
— Какво имаме?
— Дребни риби — провикна се в отговор един брадат партизанин, като вдигна в ръката си пагоните, които беше откъснал от униформата на офицера. — Лойтнанти и оберлойтнанти.
Корсаков сви рамене и отново се обърна към Нина, като оглеждаше бледите й прасци и извивката на хълбоците й под нощницата.
— Прибери се вътре — каза той. — Облечи си нещо. Германците са мъртви; можеш да престанеш да бъдеш курва.
— Не ме наричай така.
— Ще те наричам както си искам. Прибери се вътре.
Лара хвана Нина за ръката и я задърпа обратно към къщата. Коля ги проследи с поглед и се обърна към командира на партизаните.
— Говориш грубо, другарю.
— Не съм ти другар. И ако не бях аз, в тях вече щяха да са натъпкани германски курове.