— Студът е най-старото оръжие на Майка Русия — добавих аз.
Някакъв генерал беше изтърсил тази реплика по радиото, но веднага ми се прииска да можех да я върна. Може и да беше вярно, но поне от няколко седмици вече беше пропагандно клише. Дори само от фразата „Майка Русия" вече звучах като някакво глупаво ухилено пионерче, което марширува в парка с бялата си риза и червената си връзка и пее „Малкият барабанчик“.
— Аз също имам нож — каза тя, като измъкна една кама с брезова дръжка от калъфа на колана си и ми я подаде с дръжката напред.
Завъртях тънкото острие в ръката си. Стоманата беше нашарена с тънки линии, като вълнички в неспокойна вода.
— Изглежда малко паянтов.
— He е — тя се наведе към мен, за да прокара върха на показалеца си по шарките на острието. — Това е дамаска стомана.
Сега беше толкова близо, че можех да разгледам извивките на ухото й или пък бръчките, които набраздяваха гладкото й чело, когато повдигаше вежди. В сплъстената й коса бяха заседнали няколко борови иглички и аз едва се сдържах да не ги извадя оттам.
— Нарича се пуукко — каза ми тя. — Всички момчета във Финландия получават такъв нож, когато пораснат.
Тя си взе ножа и го наклони към светлината, за да се полюбува на играта на пламъците от огъня по метала.
— Най-добрият снайперист на света е финландец. Симо Хяюхя. Бялата смърт. Петстотин и пет потвърдени смъртоносни попадения по време на Зимната война.
— Значи си го взела от някакъв финландец, когото си застреляла?
— Не, купих си го за осемдесет рубли в Терийоки.
Тя прибра камата обратно в калъфа на колана си и огледа стаята, като търсеше нещо по-интересно, на което да посвети вниманието си.
— Може би трябва да те наричат Червената смърт — казах аз, като продължавах да говоря, защото знаех, че ако спра, никога няма да събера смелост да започна отново. — Това беше страхотна стрелба. Предполагам, че командосите от Айнзацгрупен не са свикнали да им отвръщат на огъня.
Вика ме изгледа със студените си сини очи. В погледа й имаше нещо, което не беше съвсем човешко — нещо хищническо, нещо вълче. Тя сви устни и поклати глава.
— Защо си мислиш, че бяха от Айнзацгрупен?
— Така ни казаха момичетата.
— На колко си години, на петнайсет? Ти не си войник…
— На седемнайсет.
— …но пътуваш заедно с войник, който не е със своята част.
— Както той ви каза, имаме специални заповеди от полковник Гречко.
— Специални заповеди за какво? Да организирате партизаните? Толкова глупава ли ти изглеждам?
— Не.
— Дошли сте тук при момичетата, нали? Една от тези ти е гадже, така ли?
Изпитах странна гордост, че тя може да си мисли как някое от прекрасните момичета в къщата може да ми е приятелка, макар че не пропуснах и обидния тон във фразата „една от тези“. Тя изпитваше любопитство към мен и това беше някакво начало. И любопитството й беше оправдано. Какво правеше едно момче от Питер чак тук, на двайсет километра в тила на врага, в къщата за удоволствия, поддържана за офицерите на окупационната армия?
Спомних си какво ми беше казал Коля за това, че жената се омагьосва с тайнственост.
— Имаме си заповеди, както и вие сигурно си имате. Да не говорим повече за това.
Вика мълчаливо ме изгледа в продължение на няколко секунди. Може и да беше омагьосана, но не й личеше.
— Онези германци навън, с пръснатите мозъци по снега? Те са войници от редовната армия. Струва ми се, че един мъж — извинявай, момче, което работи за НКВД, би трябвало да ги разпознае.
— Не успях да им разгледам пагоните, защото вие стреляхте по нас.
— Но ние наистина търсим Айнзацгрупен. Те са достойна плячка. От шест седмици преследваме онзи трупоебец Абендрот. Мислехме си, че тази вечер може да е тук.
Никога не бях чувал думата „трупоебец“. Обидата звучеше непоносимо вулгарно в нейната уста. Неизвестно защо, аз се усмихнах — и усмивката ми със сигурност изглеждаше странна и неоправдана. Представих си я гола — образът беше ясно очертан и подробен, много по-убедителен от обичайните ми фантазии. Може би порнографските карти на Коля наистина бяха свършили работа.
— Абендрот е в една къща в Новое Кошкино — казах й аз. — До езерото.
Тези думи явно я омагьосаха повече от всичко, което бях казал досега. Неуместната ми усмивка, съчетана с информацията за местонахождението на нациста, за момент ме направиха интересен в очите й.