— Кой ти каза?
Един по-тайнствен мъж щеше да знае как да отклони въпроса, как да го заобиколи като боксьор, който се измъква от ударите на противника. Сега знаех нещо, което тя искаше да узнае. За пръв път имах някакво леко предимство над нея. Думите „Новое Кошкино“ придаваха някаква достоверност на документите ми от НКВД, даваха в ръцете ми някакъв лост, който можех да използвам в разговора с нея.
— Лара — отговорих аз, като провалих всичко това с една-единствена дума.
— Коя е Лара?
Посочих я. Немигащите очи на Вика се насочиха към нея и аз почувствах, че по някакъв начин съм предал Лара. Тя беше проявила щедрост към нас — беше ни подслонила, беше ни дала топла храна, беше излязла боса в жестокия студ на зимната нощ, за да ни защити от подозрителните партизани, — а аз веднага бях издал името й на тази самодоволно усмихната, синеока убийца. Вика спусна краката си от дивана, а пръстите им под вълнените чорапи за миг докоснаха крака ми през панталона. Тя се изправи и отиде при Лара, която беше приклекнала до камината и слагаше нова цепеница в огъня. Сега, без ботуши, се виждаше колко дребна беше Вика, но тя се движеше с ленивата грация, с която се отличават истинските атлети, когато не са на терена и си почиват. „Това е модерната война“, помислих си аз. „Мускулите вече не означават нищо, а едно слабо момиче може да отнесе половината глава на някой германец от четиристотин метра разстояние.“
Лара изглеждаше притеснена, когато видя снайперистката да й се усмихва, застанала над нея. Тя се заслуша в това, което й казваше Вика, като бършеше пепелта от ръцете си. Не чух какво си казаха, но видях Лара да кима утвърдително и от жестовете й разбрах, че показва на Вика откъде да мине, за да стигне донякъде.
Коля влезе в стаята заедно с Корсаков. И двамата държаха по една чаша водка и се смееха на някаква шега — вече бяха станали най-добри приятели, а предишната им враждебност беше забравена. Не бях очаквал нищо по-малко от това — Коля беше безкрайно убедителен, особено когато трябваше да представи себе си. Той се приближи до дивана с тапицерия от конски косъм и с въздишка се отпусна до мен, като ме плесна по коляното и пресуши остатъка от водката си.
— Наяде ли се? — попита ме той. — Време е да тръгваме.
— Да тръгваме? Мислех си, че тази нощ ще спим тук.
Престрелката ме беше превъзбудила, но след като беше минало известно време, през което около главата ми не летяха куршуми, бях започнал да усещам как изтощението се процеждаше обратно в костите ми. Цял ден бяхме газили през снега, а аз не бях спал от нощта в апартамента на Соня.
— Хайде, помисли малко. Какво ще стане според теб, когато онези фрицове навън не се приберат от среднощното си празненство? Колко време ще мине, преди да изпратят един взвод, който да провери къде са се изгубили техните оберлойтнанти?
Вика вече беше получила от Лара това, което й трябваше. Сега тихо говореше с Корсаков в ъгъла — двамата стояха един до друг, осветени от танцуващите пламъци в камината, широкоплещестият брадясал командир на партизаните и неговата малка убийца.
Останалите партизани започнаха да се оправят, да навличат сухите си чорапи и плъстените ботуши, да обръщат последна чаша водка преди дългия поход, който ги очакваше. Момичетата от къщата бяха потънали в задните стаички — сигурно събираха всичко, което можеха да носят, и решаваха накъде да продължат.
— Можем да вземем колите на германците — казах аз, вдъхновен от собствената си идея. — Да оставим момичетата в Питер и…
Както повечето идеи, които смятах за вдъхновяващи, и тази вече не ми се струваше толкова блестяща още преди да стигна до края на второто изречение.
— Да подкараме немски военни джипове към Ленинград — каза Коля. — Да, това е умно. И след като собствената ни армия ни издуха от пътя, някакъв селски казак ще издърпа димящите ни трупове от взривените коли и ще си каже: „Ха! Тези германци са същите като нас!“ Не, лъвче мое, все още няма да се връщаме в Питер. Имаме работа в Новое Кошкино.
17
ДВАЙСЕТ МИНУТИ ПО-КЪСНО ОТНОВО газехме през снега, а споменът за топлата къща вече избледняваше в паметта ми. От двете ни страни се издигаха могъщи борове, докато вървяхме един след друг, на девет крачки разстояние от човек до човек, според изричната заповед на Корсаков. Не разбирах какъв е тактическият смисъл от тази формация, но не се съмнявах, че тези хора бяха майстори на засадите и знаеха какво правят. Коля вървеше пред мен и когато навеждах глава, виждах единствено долния край на палтото му и черните му кожени ботуши. Останалите хора в нашия малък керван бяха като фантоми, невидими и нечути, освен когато някой настъпваше суха клонка или отваряше скърцащата капачка на манерката си, за да отпие глътка от все още горещия чай.