— Може ли да те попитам нещо?
— Току-що го направи — каза той с дразнещо самодоволната си усмивка.
— Какво си записваш в онзи бележник?
— Зависи от деня. Понякога просто бележки за нещо, което съм видял. Друг път чувам някой да каже нещо, един или два реда, и ми харесва как звучи.
Кимнах и започнах нов експеримент — да затварям първо едното си око в продължение на десет секунди, а после другото, така че да си почиват.
— Защо питаш?
— Защото мисля, че всъщност пишеш „Дворната хрътка“.
— Мислиш, че… искаш да кажеш, че пиша за „Дворната хрътка“?
Е, да де. Нали аз ти казах за това? Някой ден ще изнасям лекции за тази книга. В цяла Русия има може би седем души, които знаят за Ушаков повече от мен.
— Според мен Ушаков изобщо не съществува — казах аз и побутнах шапката си нагоре, за да го виждам по-добре. Непрекъснато ми повтаряш, че книгата е някаква класика, а аз никога не съм чувал за нея. И толкова се зарадва, когато ти казах, че този откъс ми харесва, все едно се гордееш с него. Ако ти цитирам нещо от Пушкин и ти ми кажеш, че е добре написано, аз няма да се гордея, нали? Защото не съм го написал аз.
Изражението на Коля изобщо не се промени. Лицето му не признаваше нищо и не отричаше нищо.
— Но ти хареса, нали?
— Не е лошо. Току-що ли го измисли?
— През последните няколко часа. Знаеш ли какво ме вдъхнови? Онова стихотворение на баща ти. „Стар поет, някога прочут, седи сам в едно кафене“.
— Това беше другото нещо, по което те разкрих. Ти направо го окраде.
Той се разсмя и от устата му в мразовития въздух бликна голям облак пара.
— Говорим за литература. Не го наричаме кражба, а цитат. А първото изречение от романа? Хареса ли ти?
— Не си спомням какво беше първото изречение от романа.
— „В кланицата, където се целунахме за пръв път, още вонеше на кръвта на убитите агнета“.
— Малко мелодраматично, не мислиш ли?
— Какво лошо има в това да е драматично? Всички съвременни писатели са някакви такива плахи и стеснителни, но…
— Казах „мелодраматично“.
— …но ако темата изисква размах, трябва да се разглежда със замах.
— Значи през цялото това време… Защо просто не ми каза, че пишеш роман?
Коля се загледа в луната, която вече потъваше към върховете на боровете. Скоро щеше да залезе съвсем и щяхме да продължим в истински мрак, като се препъваме в корените и се подхлъзваме на черния лед.
— Истината е, че онази нощ, когато се запознахме, в затвора „Крести“… Аз си мислех, че на сутринта ще ни разстрелят. Имаше ли значение какво ти казвам? Говорех ти каквото ми хрумне.
— Ти ми каза, че няма да ни разстрелят!
— Е, защото ми се стори малко стреснат, затова. Но я си помисли малко: дезертьор и мародер? Мислиш ли, че имахме някакви шансове?
Следващото дърво, което си бях избрал за междинна станция, изглеждаше невъзможно далеч — един бор, очертан на фона на небето високо над братята си, като мълчалив страж, по-стар от всички останали около него. Едва си поемах дъх, докато Коля отпиваше чай от манерката си като любител на природата, който е излязъл на вечерна разходка. Дажбите в армията многократно превъзхождаха дажбите за цивилни — така си обяснявах неговата изключителна жизненост, като нарочно не обръщах внимание на факта, че през последните няколко дни бяхме яли едно и също.
— Ти ми каза, че си напуснал своята военна част, за да се подготвиш за защитата на дипломната си работа върху „Дворната хрътка“ на Ушаков — казах аз, като спирах след всяко изречение, за да си поема дъх. — А сега ми признаваш, че Ушаков не съществува и „Дворната хрътка“ не е написана.
— Но ще бъде. Ако доживея дотогава.
— Тогава защо си напуснал своята военна част?
— Сложно е да се обясни.
— Вие двамата ще се чукате ли в храстите или какво?
Двамата с Коля се завъртяхме. Вика се беше промъкнала безшумно зад нас — толкова близо, че можех да протегна ръка и да я докосна по бузата. Тя ни гледаше втренчено и презрително, с непоносимо отвращение, че е принудена да се движи в компанията на такива жалки войници.
— Каза ви се да ходите един след друг, на девет крачки разстояние.
Гласът й беше много нисък за толкова дребно момиче и дрезгав, все едно миналата седмица беше боледувала и ларинксът й все още не се беше възстановил напълно. Беше опитна в говоренето шепнешком — изговаряше всяка дума толкова ясно, че разбирахме всичко, но толкова тихо, че ако някой стоеше на пет метра от нас, нямаше да чуе нищо.