Миг по-късно Коля ме сръчка в ребрата.
— Ей — прошепна той. — Буден ли си?
Продължих да стискам очи, като се надявах да ме остави на мира.
— Сърдиш ли ми се? — попита ме той.
Устата му беше точно до ухото ми, така че можеше да шепне директно в черепната ми кутия, без да притеснява останалите. Искаше ми се да го ударя, за да го накарам да млъкне, но не исках да ме удари в отговор.
— Не — казах аз. — Заспивай.
— Извинявай, че те излъгах. Въпреки че си мислех, че ще умрем, няма значение. Не биваше да го правя.
— Благодаря ти — казах му аз и се обърнах настрани, като се надявах да схване намека.
— Обаче заглавието ти харесва, нали? „Дворната хрътка“? Знаеш ли какво означава?
— Моля те… моля те, остави ме да спя.
— Извинявай. Заспивай, разбира се.
Следващите трийсет секунди изминаха в мълчание, но аз вече не можех да се отпусна, защото знаех, че той е съвсем буден, гледа в тавана и всеки момент ще ми зададе поредния си въпрос.
— Искаш да разбереш истината, нали? Защо не съм с моя батальон?
— Можеш да ми кажеш утре.
— Не бях виждал момиче от четири месеца. Топките ми дрънчаха като църковни камбани. Да не мислиш, че се шегувам? Аз не съм като теб. Нямам твоята дисциплина. Изчуках първото си момиче едва три дни след като свърших за пръв път. Бях на дванайсет години, нямах косми на топките, но го набутах на Клава Степанович в парното помещение — пльонк, пльонк, пльонк.
„Пльонк, пльонк, пльонк“?
— Все едно съм гладен, разбираш ли? Ако мине една седмица без това, не мога да се съсредоточа, мозъкът ми не работи, обикалям окопа и ми стърчи ей дотук.
Усещах горещия дъх на Коля в ухото си и се опитах да се извърна още повече, но всички бяхме натъпкани на земята като цигари в пакет.
— За Нова година бяхме организирали празненство, целият батальон. Имаше водка; щеше да има песни; носеха се слухове, че някой е намерил няколко прасета, скрити в някаква плевня, и ще ги изпечем. Цяла нощ купон, нали разбираш? И аз си помислих, добре тогава, нека да си празнуват с водката и с печените прасета, аз си имам друга работа. Бяхме на по-малко от един час път от Питер с кола. Един приятел трябваше да закара съобщения в щаба. Щеше да остане в града общо три-четири часа. Перфектно. И аз се качих при него, той ме остави пред блока на една приятелка…
— Соня?
— Не, едно момиче, което се казваше Юлия. Не беше най-красивото момиче на света, всъщност дори не беше хубава. Но слушай, Лев, това момиче ме караше да се надървя само като започне да си пили ноктите. Путката й беше истинско вълшебство. Наистина. Живееше на шестия етаж и аз се подготвях по целия път нагоре. Вече бях решил за позата — просто щях да я метна на облегалката на дивана със задника нагоре и да й го вкарам до дръжката. Между другото не знам как си там долу, но ако не си нищо особено, това е добра поза за теб. Така го вкарваш целия. Както и да е, най-сетне стигнах до нейния апартамент, вече си разкопчавам колана, тропам на вратата и ми отваря някаква стара жена. Старицата е висока колкото джудже и изглежда на около двеста години. Аз й казвам, че съм приятел на Юлия, а тя ми вика: „Бог да ми е на помощ! Юлия умря преди един месец.“ Бог да ми е на помощ! Мамка му! Аз се извинявам на дъртата, давам й парче хляб, защото едва се държи на краката си, и тичам надолу по стълбите. Времето свършва. Наблизо живее едно друго момиче, една от балерините, за които ти разправях. Малко нещо е ледена кралица, но иначе има най-хубавите крака в Питер. За да стигна до тях, трябваше да прескачам един портал и един железен шип само дето не ми се заби в задника, но все пак стигнах до вратата на апартамента, започнах да блъскам и да викам: „Аз съм, Николай Александрович, отвори ми!“ Вратата се отваря и кой стои на прага, мислиш? Нейният дебел мъж със свинските си очички. Проклетото лайно никога не си е вкъщи освен този път. Той е партиец, естествено, и обикновено си стои в централата и измисля нови и нови регулации за армията, но точно тази вечер решил да си остане вкъщи и да тормози жена си за Нова година. „Кой сте вие? Какво означава това?“ пита ме той, едно такова възмутено, все едно по някакъв начин съм го обидил, като блъскам по вратата му и настоявам да получа мократа путка на жена му на тепсия. Искаше ми се да му шибна един, за да си седне на пъпчивия гъз, но това щеше да бъде краят на живота ми, затова му козирувах на цивилния дрисльо, казах му, че съм объркал вратата, и изчезнах оттам. Сега вече бях прецакан. Единственото друго момиче, което познавам в тази част на града, е Роза, но тя е професионалистка, а аз нямам никакви пари в себе си. Но аз съм добър клиент и се надявам тя да прояви доверие и да се съгласи да вземе храната, която ми е останала, нали разбираш? Нейният апартамент е на няколко километра оттам. Хуквам натам, вече се потя — за пръв път от октомври насам. Не остава много време, преди моят приятел с колата да потегли обратно към батальона. Стигам дотам, останал без дъх, и се катеря четири етажа до апартамента на Роза; вратата е отключена, аз влизам вътре и какво да видя — в кухнята чакат трима войници и си подават една бутилка водка. Чувам я как стене в съседната стая, а тези пияни кретени пеят селски песни и се тупат по гърбовете. „Не се притеснявай — вика ми този, който е последен на опашката. — Аз ще свърша бързо.“