— Как е умряла Юлия?
— Какво? Не знам. От глад предполагам.
В продължение на няколко минути лежахме мълчаливо и слушахме мъжете около нас — някои спяха тихо, други хъркаха носово, трети свиреха с носовете си като вятър в комина. Опитах се да различа дишането на Вика сред останалите, защото бях любопитен какви звуци издаваше нощем, но нямаше как.
Коля ме беше ядосал с това, че ме държеше буден с безкрайното си дърдорене, но в последвалото мълчание изведнъж се почувствах самотен.
— Спиш ли? — попитах аз.
— Хм? — измърмори той.
Звучеше сънлив — след като си беше разказал историята, проклетникът вече потъваше в сън.
— Защо е тъмно през нощта?
— Какво?
— Ако има милиарди звезди и повечето от тях са поне толкова ярки, колкото слънцето, а светлината пътува до безкрай, защо през цялото време не е светло?
В действителност не очаквах отговор. Мислех си, че той ще изсумти и ще ми каже да заспивам или ще каже нещо, колкото да отбие номера: „През нощта е тъмно, защото слънцето залязва.“ Вместо това Коля седна и ме изгледа втренчено. Виждах как се мръщи на треперливата светлина на мангала.
— Това е отличен въпрос — каза той.
Коля продължи да мисли върху него, като се взираше в мрака, който обгръщаше малкия кръг от светлина на мангала. Най-сетне поклати глава, прозя се и отново се отпусна на земята. Десет секунди по-късно вече спеше и хъркаше, като свистеше на всяко вдишване и ръмжеше на всяко издишване.
Колкото до мен, аз все още бях буден, когато пазачът отвън се върна, събуди следващата смяна, напълни мангала със съчките, които беше събрал, и легна сред спящите тела. Още един час лежах и слушах как пукат съчките в огъня, като си мислех за светлината на звездите и за Вика, после най-сетне заспах и сънувах небе, от което валяха дебели момичета.
19
ПАРТИЗАНИНЪТ, КОЙТО БЕШЕ НА пост, ни събуди малко преди пладне, като нахлу в колибата и сподави вика си, макар че беше обзет от паника.
— Идват — каза той.
Всички бяхме на крака, преди да успее да стигне до второто изречение, и вече събирахме нещата си, събудени на мига от новината за истинска опасност. Бяхме спали с ботушите си и бяхме готови да тръгваме.
— Приличаха на цяла рота. Със затворници.
Корсаков преметна пушката на рамото си.
— Пехота?
— Не видях бронирани машини.
Трийсет секунди по-късно се изсипахме през кривата врата във враждебната слънчева светлина навън. Колибата нямаше прозорци и вътре беше тъмно като в гробница, така че почти не можех да държа очите си отворени в блясъка на обедното слънце. Всички последвахме Корсаков, а неизречената заповед гласеше: бягайте.
Нямахме никакъв шанс. Още преди последният от нас да излезе от колибата, чух викове на немски. Превърнах се в животно, в главата ми не останаха никакви мисли, тласкаше ме единствено страхът. Въздухът се беше стоплил и снегът беше тежък и мокър, като сграбчваше ботушите ми и ме дърпаше надолу.
Когато бях на девет години, една делегация от прочути френски комунисти пристигна на посещение в Питер и Партията реши да оправи улиците. Работници с висящи от устата им цигари изляха горещ катран на улица „Войнова“ и го заравниха с гребла с дълги дръжки, така че моята улица заприлича на булевард от течен шоколад. Цяла сутрин ги гледах заедно с близнаците Антоколски пред портала на „Киров“. Не си спомням да е имало нещо, което да ни е накарало да вземем това единодушно решение. Но без да кажем и дума, без дори да се погледнем, ние едновременно свалихме обувките си, захвърлихме ги на двора и хукнахме през улицата. Можеше да изгорим петите си на въглен, но не ни пукаше; оставихме отпечатъците от стъпките си по меката улица и продължихме да тичаме, дори след като стигнахме от отсрещната страна, а работниците ругаеха и размахваха греблата си след нас, но не бяха чак толкова усърдни, че да ни подгонят, защото знаеха, че никога няма да ни хванат.
Тази вечер майка ми цял час яростно търка краката ми със сапун и пемза. Баща ми стоеше до прозореца с ръце на гърба, като едва сдържаше усмивката си, и гледаше улица „Войнова“. Под светлината на уличните лампи улицата беше гладка и съвършена, с изключение на трите чифта малки отпечатъци от стъпки, които прекосяваха повърхността й като следи от чайки по мокрия пясък.
Тичането по горещия катран нямаше нищо общо с тичането през разтопения сняг; не знам защо спомените живеят един до друг, но е така.