Сред боровете отекнаха изстрели. Един от куршумите прелетя покрай мен толкова шумно и толкова близо, че се пипнах отстрани по главата, за да проверя дали не ме е закачил. Видях как мъжът пред мен се свлече на земята и от начина, по който падна, аз разбрах, че никога повече нямаше да стане. Не можех да тичам по-бързо и не можех да се страхувам повече от това; когато видях как мъжът падна, нищо в мен не се промени. В този миг вече не бях Лев Абрамович Бениов. Не бях потомък на равини с черни шапки от страна на баща ми и на дребна московска буржоазия от страна на майка ми. Ако в този миг някой германец ме беше сграбчил за яката, беше ме разтърсил и беше попитал как се казвам на съвършен руски език, аз нямаше да мога да му отговоря, нямаше да мога да формулирам и едно-единствено изречение, за да моля за милост.
Видях как Корсаков се обърна, за да стреля по преследвачите. Преди да успее да натисне спусъка, един куршум отнесе долната му челюст от черепа. Той примигна, все още с будни очи, макар че половината му лице вече беше откъснато. Профучах покрай него, нагоре по една стръмна оврага и надолу от другата й страна, където в едно тясно дере течеше поток, захранван от разтопения сняг, и водата клокочеше и се извиваше между камъните и падналите клони.
Подчиних се на някакъв неосъзнат инстинкт и се отклоних от досегашния си курс, за да последвам течението на потока, като тичах надолу по хлъзгавите камъни — по-бързо, отколкото можех да бягам в снега. Тялото ми очакваше неизбежния куршум, който щеше да се забие като кирка между лопатките ми и да ме събори по очи в студената вода. Въпреки всичко бях необяснимо пъргав, краката ми избираха следващото място, на което да стъпят, без да се допитват до мозъка ми, ботушите ми вдигаха пръски ледена вода и нито веднъж не се препънах.
Не знам колко дълго тичах и колко далеч бях стигнал, но най-сетне се наложи да спра. Скрих се зад дънера на една древна борика с отпуснати клони, натежали от мокър сняг, и седнах в сенките, като се опитвах да възстановя дишането си. Краката ми не искаха да спрат да треперят дори след като притиснах ръцете си върху бедрата, за да ги успокоя. Когато дробовете спряха да ме болят, надникнах зад дънера на дървото нагоре по склона.
Към мен се приближаваха трима мъже, с пушки в ръцете си, като тичаха с равномерна крачка. Нито един от тях не беше с германска униформа. Най-близкият беше с бялата униформа на войник от скиорските части и аз осъзнах, че това беше партизанинът, когото бях видял да пъха в устата си пръста на онзи мъртвец, за да му вземе венчалната халка. Марков — така го наричаха останалите.
В този миг го обичах с цялото си сърце, обичах очуканото му червено лице и дълбоко разположените очи, които едва на предишната вечер ми се струваха изпълнени със смъртоносни намерения.
Зад него тичаше Коля и аз се разсмях с глас, когато го видях.
Бях се запознал с него в петък вечерта и дори не бях започнал да го харесвам до понеделник, но сега, във вторник следобед, ми се искаше да се развикам от радост, че го виждам жив. По време на бягството си беше изгубил астраханския си калпак и русата му коса падаше на челото му, докато не я отметне назад. Той се обърна да каже нещо на мъжа до себе си, като се усмихваше широко, и аз разбрах, че му казваше някаква много смешна шега.
Мъжът до него се оказа Вика. За разлика от Коля тя беше успяла да запази кепето си от заешка кожа; беше спуснато до веждите й, но дори от това разстояние виждах как сините й вълчи очи се стрелкат насам-натам под заешката козина. Това, което каза Коля, не й се стори забавно. Сякаш дори не го слушаше. На всеки няколко крачки се обръщаше, за да се огледа за преследвачи.
Бягството ми сигурно не беше продължило толкова дълго (двайсет минути? десет?), но вътрешността на ловджийската колиба ми изглеждаше като спомен, откраднат от някой непознат. Истинският ужас — искрената вяра, че животът ти всеки момент ще свърши по насилствен начин — изтрива от мозъка всичко останало. И дори след като видях Коля, Вика и Марков, макар че лицата на тримата ми се струваха най-красивите лица в цяла Русия, аз не можех да извикам имената им или да помахам с ръка. Сянката между отпуснатите клони на бориката беше моето сигурно скривалище. Откакто бях влязъл в нея, не ми се беше случило нищо лошо. Германците не ме бяха открили. Не бях видял ничия челюст да бъде откъсната от лицето, като остави само озадачените очи над нещо като отпадъците от месо, които остават по пода на кланицата. Не можех да помахам на Коля, макар че през последните четири дни той беше станал най-добрият ми приятел.
Може би леко бях променил положението си или бях потреперил — но явно бях предизвикал някакъв слаб шум, защото Вика се завъртя към мен, притиснала приклада на карабината си към рамото, насочила цевта към главата ми. Дори тогава не успях да отворя уста навреме, за да си спася живота. Можех просто да извикам името й. Всяко изречение на руски щеше да свърши работа.