— Струва си да опитаме — прошепна той. — Ако се смесим с тях, имаме шанс. А ако ни разкрият, хубаво — тогава ще влезем в престрелка. Планът е добър.
— Планът е лайнян — каза Марков. — Как ще се смесим с тях, без да ни забележат?
— Нали имаш още няколко гранати? — попита го Вика.
Марков я изгледа втренчено. Приличаше на човек, когото са удряли много пъти по лицето — носът му беше сплескан като на боксьор, а половината му долни зъби липсваха. Най-сетне той поклати глава, стегна ремъка на карабината си в основата на един счупен клон и надникна зад дънера към приближаващата колона.
— Ти си истинска пича въшка, знаеш ли?
— Свали си белия камуфлаж — отговори му тя. — Приличаш на войник от скиорските части. Ще те забележат.
Марков бързо разкопча гащеризона си, седна в снега и го изхлузи през ботушите. Отдолу беше с подплатен ловджийски елек, няколко пласта вълнени пуловери и чифт работни панталони, изцапани с боя. Той измъкна една граната от брезентовата си торба, свали опаковката на детонатора, голям колкото цигара, и го натика в основата на гранатата.
— Трябва да преценим момента — каза той.
Всички се събрахме около широкия дънер на бориката, приклекнали и неподвижни, като сдържахме дъха си, докато първите германски войници минаваха покрай нас на по-малко от двайсет метра разстояние.
Никой не си беше направил труда да се консултира с мен, което беше съвсем логично, защото не си бях отворил устата да дам никакво предложение. Всъщност не бях казал нито дума, откакто бях изхвърчал от ловджийската колиба, и сега вече беше твърде късно за това.
Но на мен не ми харесваше нито една от двете възможности. Смъртоносната престрелка сигурно беше добър вариант за кален партизанин като Марков, но аз не бях готов за самоубийствена атака. А да се престорим на пленници ми се струваше абсурдна грешка — колко дълго оцеляваха пленниците в днешно време? Ако някой ме беше попитал, щях да настоявам или да побегнем отново, макар и да не бях сигурен, че съм в състояние да тичам, или да се опитаме да се покатерим на дървото и да изчакаме германците да минат под нас. Да се скрием сред клоните ми се струваше все по-добра идея с всяка следваща секунда, през която авангардът на ротата от пехотинци минаваше покрай нас, без да ни забележат.
Когато покрай нашето дърво се повлякоха първите руски пленници, Вика кимна на Марков. Той дълбоко си пое дъх, пропълзя до края на сянката, хвърляна от бориката, и запрати гранатата колкото можеше по-далеч.
От мястото си не можех да видя дали някой от германците беше забелязал гранатата, която прелетя над главите им. Не чух никакви предупредителни викове. Гранатата глухо тупна в снега на трийсет метра от нас. В продължение на няколко секунди бях убеден, че е била дефектна — докато не избухна с такава сила, че по нас се посипа сняг от разтърсените клони на бориката.
Всички от ротата — както пехотинците, така и военнопленниците — приклекнаха от страх и се обърнаха наляво, където във въздуха беше изригнал висок гейзер от сняг. Ние се измъкнахме от сянката на дървото и незабелязани от никого се приближихме към раздърпаната тълпа от руснаци, докато германските офицери започнаха да крещят заповеди, да се взират в гората с биноклите си и да търсят снайперисти сред дърветата. Вече бяхме много близо до нашите пленени сънародници — петнайсет метра, четиринайсет, тринайсет, — пристъпвахме тихо и не се поддавахме на импулса да изтичаме последните няколко крачки. Германците решиха, че са забелязали някакво движение в далечния храсталак; имаше още викове и заповеди, сочене с пръст и войници, които падаха по корем, готови да стрелят от легнало положение.
Докато разберат, че отляво нямаше никакви врагове, ние вече се бяхме промъкнали сред тях отдясно. Някои от пленниците ни забелязаха, когато се присъединихме към тях. Никой не ни посрещна с добре дошли и не прояви никакви приятелски чувства. Изобщо не изглеждаха изненадани, че с тях са се смесили четирима новодошли; и войниците, и пленените цивилни бяха толкова отчаяни, че сигурно смятаха за нещо съвсем нормално от гората да излязат още руснаци и тайно да се предадат на врага.
Всички пленници бяха от мъжки пол — от малки момчета с липсващи зъби и сополи, замръзнали на горната устна, до старци с превити гърбове и бяла четина по лицата. Вика беше нахлупила заешкото си кепе още по-ниско на челото; в безформения си гащеризон толкова приличаше на юноша, че никой не я погледна за втори път.
Поне двама от войниците от Червената армия не бяха с ботуши, а крачеха в студа по скъсани вълнени чорапи. Германците смятаха съветските кожени ботуши с плъстена подплата за голям трофей, много по-топли и здрави от техните собствени. Вълнените чорапи на войниците сигурно бяха прогизнали от разтопения сняг. Когато температурата паднеше отново под нулата и чорапите им замръзнеха, двамата трябваше да продължат да ходят с блокове лед на краката си. Запитах се колко щяха да могат да вървят така, колко километри щяха да изминат, преди парализата да пропълзи от пръстите на краката до прасците и коленете им. Погледите им бяха празни и окаяни като тези на впрегатните коне, които теглеха шейни по заснежените улици на Питер, преди да свърши храната и да ги заколят за месо.