Германците си дърдореха на техния език. Нито един не изглеждаше тежко ранен от избухналата граната, макар че един млад редник си беше свалил ръкавицата, за да пипне с палец тънката червена резка на бузата си и да я покаже на другарите си, доволен от първата си бойна рана.
— Мислят си, че е било противопехотна мина — прошепна Коля.
Той присви очи, докато се вслушваше в командите на офицерите.
— Сигурно са тиролци. Говорят с някакъв странен акцент. Да, казват, че е било противопехотна мина.
Заповедите на офицерите достигнаха до редниците, които отново се обърнаха към смирено чакащите пленници и им направиха знак с карабините си, че продължават.
— Почакайте! — извика един от руснаците.
Беше цивилен на четирийсет и няколко години, с дебели устни и подплатена пухена ушанка, завързана под брадичката
— Този човек е партизанин!
Той посочи към Марков. Всички останали на склона бяха млъкнали.
— Преди един месец пристигна в къщата ми, открадна всичките ми картофи и всичката храна и каза, че им трябвала за войната! Чувате ли? Той е партизанин! Убил е много германци!
Марков не откъсваше поглед от цивилния, навел глава настрани като куче за боеве.
— Затвори си устата — каза тихо той, а лицето му беше почервеняло от гняв.
— Сега не можеш да ми заповядваш! Не можеш да ми заповядваш вече!
Към нас закрачи един лойтнант, следван от трима редници, като разблъскваше пленниците, които се бяха скупчили около Марков и неговия обвинител.
— Какво става тук? — изрева той.
Очевидно беше преводачът на ротата и говореше руски с украински акцент. Приличаше на възпълен мъж, който наскоро е отслабнал много, така че широките му страни се бяха отпуснали, а по лицевите му кости тежко висеше дебелата кожа.
Обвинителят продължаваше да сочи с пръст, като приличаше на някакво възголямо бебе с ушанката си и треперещите си устни, и говореше на лойтнанта, но не откъсваше поглед от Марков.
— Този човек е убиец! Той е убивал вашите хора!
Коля отвори уста, за да каже нещо в защита на Марков, но Вика заби острия си лакът в стомаха му и Коля си замълча. Видях как ръката му потъва в джоба на палтото, за да приготви пистолета „Токарев“ за стрелба.
Марков поклати глава, а устните му се разтегнаха в някаква странна, грозна усмивка.
— Да сера на майка ти.
— Сега не си толкова смел! Не си толкова корав! Много ясно, че си много корав, когато крадеш картофи от обикновените хора, но какъв си сега, а? Какъв си сега?
Марков изръмжа и измъкна един малък пистолет от джоба на ловджийския си елек. Колкото и да беше едър, ръката му се движеше бързо като на американски каубой, когато насочи пистолета към обвинителя си, който се хвърли назад, а пленниците наоколо се свиха, за да не попаднат на пътя на куршума.
Но германците бяха още по-бързи. Преди Марков да успее да натисне спусъка, автоматичният огън на карабините „МР40“ надупчи гърдите му, като отвори множество малки дупчици по елека. Той се олюля, намръщи се все едно беше забравил някакво важно име и падна назад върху мекия сняг, а от перфорираната подплата на елека му се разхвърча пух.
Обвинителят се втренчи в трупа на Марков. Сигурно си беше давал сметка до какво ще доведе изобличаването му, но сега изглеждаше зашеметен от резултата. Лойтнантът го погледна за миг, като се чудеше дали да го възнагради, или да го накаже. Накрая просто взе пистолета на Марков за сувенир и се отдалечи, като остави цялата бъркотия зад гърба си. Младите редници го последваха, като хвърлиха един поглед на трупа на Марков — може би се чудеха кой от тях беше дал точния изстрел, който беше причинил смъртта му.
Скоро ротата отново продължи по пътя си. Но беше настъпила една промяна. Най-отпред вече вървяха шестима руснаци, на десет метра разстояние от най-близките германци, като изпълняваха ролята на ходещи миночистачи. Всяка крачка беше мъчение за тях, докато очакваха да се препънат в опънатата тел и да задействат следващата противопехотна мина. Сигурно се изкушаваха да побегнат, но нямаше да успеят да изминат и три крачки, преди войниците да ги застрелят.