Някои от по-възрастните селяни изохкаха и поклатиха глави, като се споглеждаха и свиваха рамене. Офицерът от Айнзацгрупен кимна на преводача на пехотинците и броени секунди по-късно двамата германци се заеха да проверяват пленниците. Трябваше им да чуят само няколко изречения, за да оценят грамотността на руснаците. Аз погледнах моя брой на "Правда“. Над уводната статия с големи букви беше отпечатан призив, излязъл от устата на самия Сталин: „СЪНАРОДНИЦИ! ДРУГАРИ! ВЕЧНА СЛАВА НА ГЕРОИТЕ, КОИТО ОТДАДОХА ЖИВОТА СИ ЗА НАШАТА СВОБОДА И ДОБРУВАНЕТО НА НАШИЯ НАРОД!“
Възрастните селяни свиваха рамене и връщаха вестниците на германците, без дори да погледнат текста. Много от по-младите мъже от кооперативите с мъка успяваха да прочетат по няколко думи. Тези пленници се отнасяха сериозно към изпита и се мръщеха, докато се опитваха да разпознаят буквите. Германците добродушно се смееха на грешките им, потупваха невежите по рамото и се шегуваха с тях.
— Не си залягал над книгите, а? Сигурно не ти е останало време, докато си гонил момичетата!
Пленниците скоро се отпуснаха и започнаха да подвикват на приятелите си в другия край на редицата. Смееха се на глас заедно с германците, когато някой заекваше. Някои си измисляха собствени статии, като се преструваха, че четат, докато импровизираха репортажи за сраженията край Москва или бомбардировката на Пърл Харбър и успешно имитираха журналистическия стил, който бяха чували по радиото. Германците сякаш се забавляваха с този номер; и двете страни знаеха, че никой не се заблуждава каква е истината.
Германците казваха на всеки, който се беше провалил на изпита, да пристъпи наляво. Първите няколко пленници, които застанаха там, отначало изпитваха неудобство, че се бяха изложили така, но се ободряваха все повече с всеки нов невежа, който се присъединяваше към тях.
— А, Саша, и ти ли? А аз си мислех, че си много умен!
— Гледай го как се гърчи пред офицера! Хайде, хайде, ние отиваме в леярната! Какво, ти да не си мислеше, че ще те вземат в канцеларията? Гледай го този смешник, не се отказва!
— Едик, старче, дали ще можеш да вървиш чак до Естония? А? Хайде, няма страшно, ние ще ти помогнем!
Онези, които можеха да четат, искаха да направят добро впечатление на германците. Рецитираха статиите като актьори, които изнасят монолог в театъра. Мнозина продължаваха и след като им бяха казали да спрат, произнасяха по-сложните думи със замах и демонстрираха лекотата, с която боравеха с речниковия запас. После пристъпваха надясно, грейнали от гордост, като кимаха на образованите си другари и се радваха накъде отиваха нещата. Виборг не беше толкова далеч, а работата в отоплена сграда с три пъти хранене дневно беше за предпочитане пред нощуването в окопите в очакване върху тях да се посипят снаряди.
Коля подигравателно завъртя очи, докато гледаше как се поздравяват образованите.
— Погледнете ги само — измърмори той под носа си. — Искат да им дадат награда, защото могат да прочетат вестника. И вижте колко снизходително се държат фрицовете. Дали да не взема да им кажа наизуст първата глава от „Евгений Онегин“? Дали ще им направи впечатление? Шейсет стиха, та-та-та-та-та. Да не си мислят, че са единствената културна нация в Европа? Наистина ли искат да изправят Гьоте и Хайне срещу Пушкин и Толстой? Признавам им, че са първи в музиката. Разликата не е толкова голяма, колкото си мислят, но все пак са първи в музиката. И във философията. Но в литературата? Нищо подобно.
Офицерът от Айнзацгрупен с черното кепе беше само на двама пленници разстояние от Коля, който стоеше от лявата ми страна. Усетих ръка в ръкавица, която стисна дясната ми ръка, обърнах се и видях Вика — беше вдигнала бледото си лице към моето, а суровите й очи не примигваха, макар че ме гледаше през косо падащите лъчи на залязващото слънце. Беше ме хванала за ръката, защото искаше да ме предупреди за нещо, но не ме пусна толкова бързо, колкото можеше — или поне така си казах аз. Можех да я накарам да ме обикне. Защо не? Какво от това, че досега предизвиквах в нея единствено отвращение и скука?
— Не можеш да четеш — съобщи ми тя с тренирания си шепот, който не можеше да чуе никой друг.
Очите й останаха приковани в моите, за да се увери, че съм я разбрал. За пръв път през живота си аз нямах нужда от повече обяснения.
Офицерът от Айнзацгрупен, търпелив и добронамерен като университетски преподавател, слушаше войника от Червената армия от другата страна на Коля.