— „Скоро Европа ще развее великото знаме на свободата за всички народи…
— Добре.
— „…и мира между всички държави.“
— Добре, добре. Нататък.
Сръгах с лакът ръката на Коля. Той ми хвърли един нетърпелив поглед, готов да покаже на този снизходителен фашист каква е истината за руската литература. Поклатих глава само веднъж. Офицерът пристъпи към него. Нямах възможност да му кажа нищо. Можех единствено да се взирам в очите на Коля и да се надявам да ме е разбрал.
— А, ето един хубавец от степите. Казашка кръв ли имаш?
Коля стоеше с изправени рамене. Беше по-висок от германеца и в продължение на няколко секунди го изгледа отгоре, без да каже нищо.
— Не знам. Роден съм в Питер.
— Прекрасен град. Жалко, че го наричат Ленинград. Такова грозно име, не мислиш ли? Имам предвид дори ако не се броят политическите съображения. Просто ми се струва грешно да се нарича така. Санкт Петербург — ето това е име, което отеква през вековете. Толкова много история! Аз съм бил там между другото. И в Москва. И очаквам съвсем скоро да ги посетя отново. Добре, покажи ми какво можеш.
Коля вдигна вестника пред очите си и се вторачи в буквите. После дълбоко си пое въздух, отвори уста — и се разсмя, като клатеше глава, докато връщаше вестника на германеца.
— Дори не мога да се престоря, съжалявам.
— Не се извинявай! Такива плещи като твоите ще отидат нахалост зад бюрото. Всичко е наред, приятелю.
Коля кимна, като се усмихваше на офицера като някакъв симпатичен идиот. Трябваше да отиде при невежите, но той остана до мен, с ръце в джобовете.
— Искам да видя дали моят приятел ще се справи по-добре — обясни той.
— Е, няма как да се справи по-зле — отговори офицерът от Айнзацгрупен, като се усмихна на свой ред.
После застана пред мен и ме огледа от главата до петите.
— На колко си години? Петнайсет?
Кимнах. Не знаех дали е по-безопасно да съм на петнайсет или на седемнайсет, но излъгах инстинктивно.
— Откъде са дядо ти и баба ти?
— От Москва.
— И четиримата?
— Да.
Вече лъжех автоматично и дори не се замислях за думите, преди да ги изрека.
— Родителите ми са се запознали там.
— Не ми приличаш на руснак. Ако трябваше да позная, щях да предположа, че си евреин.
— И ние така му викаме — обади се Коля, като ми разроши косата и се ухили. — Малкият евреин! Направо пощурява. Но вижте само този нос! Ако не познавах семейството му, и аз щях да се закълна, че е юдеин.
— Има евреи с малки носове — каза германецът. — Както и други хора с големи носове. Не бива да си правим прибързани заключения. Преди няколко месеца видях във Варшава една еврейка с коса, която беше по-руса от твоята.
Той посочи към голата глава на Коля, усмихна се и му намигна.
— И съм сигурен, че не беше боядисана. Нали схващаш?
— И още как — отговори Коля и на свой ред се усмихна.
— Не се тревожи — каза ми германецът. — Все още си млад. Всички преживяваме неловка възраст. Но я ми кажи, можеш ли да четеш по-добре от твоя приятел?
Сведох очи към вестника в ръцете си.
— Знам, че това е „Сталин“ — казах и посочих думата. — А това е „другарят“?
— Да, трябва да се започне отнякъде.
Той ми се усмихна бащински, потупа ме по бузата и взе вестника от ръцете ми. Помислих си, че може дори да е съжалил за това, че ми беше казал как приличам на евреин.
— Много добре. Ще правиш компания на твоя приятел в Естония. Няколко месеца тежка работа не са навредили на никого. И без това всичко ще свърши скоро.
— А ти… — каза той и пристъпи към Вика, която беше последна в редицата. — Още едно дете. Какво ще ми покажеш?
Вика сви рамене и поклати глава, без да вдига очи към него, после протегна непрочетения вестник към офицера от Айнзацгрупен.
— Да, поредната победа на болшевишката образователна система. Добре, вие тримата отидете наляво.
Пристъпихме сред ухилените неграмотни. Един от тях беше работил в стоманолеярна и останалите се бяха събрали около него, за да слушат разказа му за ужасната жега и рисковете при работата с разтопен метал. Предателят на Марков стоеше в края на групичката и потъркваше ръцете си, за да ги стопли, но никой не му обръщаше внимание.
— Това ли беше Абендрот? — прошепнах на Вика.
Тя поклати глава.
— Абендрот е с чин щурмбанфюрер. Четири сребърни звезди на пагоните. Този имаше само три.
Преводачът на ротата броеше двете групи от пленници, като сочеше главите им с пръст и мърдаше устни. Когато приключи, той съобщи на офицера:
— Петдесет и седем грамотни. Трийсет и осем неграмотни.