— Много добре.
Слънцето беше залязло и въздухът ставаше все по-студен. Офицерът от Айнзацгрупен отиде до сгъваемия стол, където беше оставил палтото си, докато войниците подредиха грамотните пленници в две колони и им наредиха да потеглят. Руснаците весело махаха на необразованите си другари, докато минаваха покрай тях. Този път маршируваха стегнато, съвсем различно от начина, по който се бяхме тътрили всички по-рано през деня. Вървяха в крачка: леви, десни, леви, десни. Пленниците искаха да направят добро впечатление на германските си господари и да докажат, че наистина заслужават шанса да изрязват статии от вестниците във Виборг, докато са в плен.
Офицерът от Айнзацгрупен вече не поглеждаше към тях. Той закопча палтото си, сложи си кожените ръкавици и се отправи към паркираните джипове. Грамотните пленници стигнаха с маршова стъпка до тухлената стена на училището, която нямаше прозорци, където ги спряха и ги накараха да се обърнат. Дори в този момент все още не осъзнаваха какво се случваше с тях. Как да го осъзнаят? Те бяха добри ученици; бяха издържали изпита и ги бяха наградили заради това.
Погледнах към Вика, но тя се взираше в далечината, защото не искаше да види какво ще последва.
Германските войници насочиха полуавтоматичните си карабини и започнаха да стрелят в редиците на руснаците. Продължиха да натискат спусъка, докато не изпразниха пълнителите си, а руснаците не се превърнаха в разкъсана маса на земята, над която се издигаше дим от овъглените им палта. После германците презаредиха, отидоха до стената и се заеха да стрелят по веднъж в главата на всички, които все още дишаха.
Забелязах как офицерът от Айнзацгрупен поздрави младия гологлав войник пред училището, който зареждаше резервоарите. Офицерът му каза нещо, което явно беше смешно; младият войник се разсмя и кимна в знак на съгласие. Офицерът се качи в един от джиповете и потегли. Младият войник събра празните бидони и ги понесе към училището. Направи само няколко крачки, после спря и вдигна очи към небето. Вече ги чувах и аз — самолетни двигатели, които мъркаха някъде високо над нас. Сребристите бомбардировачи „Юнкерс“ летяха на запад, във формации по три, на път за първата бомбардировка за вечерта. Три, после още три и още три, докато не изпълниха цялото небе като мигриращи птици. А всички ние на земята — и оцелелите пленници, и германските пехотинци — мълчаливо стояхме и гледахме прелитащите самолети.
21
ПРЕЗ НОЩТА НИ ЗАТВОРИХА в една барака зад училището — бяхме трийсет и пет души, натъпкани на място, в което можеха да спят удобно може би осем. Никой не можеше да легне както трябва. Аз седях свит в ъгъла, между Коля и Вика. Това не беше добре за гърба ми, но беше добре за дишането — процепите между дъските на стената бяха единственото място, през което в бараката влизаше въздух, и когато ме обхващаше твърде силен пристъп на клаустрофобия, можех да обръщам глава и да вдишвам от студения чист въздух навън.
Беше съвсем тъмно. Германските войници бяха заковали вратата на бараката от външната страна; бяха оставили пазачи отвън, които разговаряха помежду си и палеха цигари, но въпреки това пленниците говореха за бягство. Не виждах лицата им, така че все едно слушах някоя от радиопиесите, които обичаше майка ми.
— Казвам ти, можем да строшим стената като орехова черупка. Един от нас да я натисне с рамо, ще пробие от другата страна.
— Мислиш ли? Да не си дърводелец? Защото аз съм. Докато ни вкарваха вътре, успях да разгледам стените. Това е сребърна бреза. Здраво дърво.
— А и какво ще стане с този от нас, който пробие стената? Навън има пазачи с автомати.
— Колко? Двама? Трима? Ако им налетим, ще застрелят няколко от нас, но после ще ги смачкаме.
— Някой вижда ли колко са там навън?
Аз завъртях глава и се взрях през процепа между дъските.
— Виждам само двама. Но може да има още от другата страна.
— Съгласен съм, само да не съм пръв.
— Всички ще излезем заедно.
— Все някой трябва да е пръв, а друг — последен.
— Аз предлагам да чакаме и да правим каквото ни наредят. Войната няма да продължи вечно.
— Кой е това, Едик? Защо не гориш в ада, дърта курва такава? Не видя ли какво стана днес? Още ли вярваш на тези лъжливи свине?
— Ако искаха да ни застрелят, вече щяха да са ни застреляли. Те искаха само учените глави, партийците.
— Ах, ти… ти си голям нещастник, бе! Дано децата ти серат в чорбата!
Коля се наведе през мен, за да може да прошепне на Вика в тъмното, без да го чуят ядосаните селяни.
— Този офицер от Айнзацгрупен… беше точно срещу нас. Нали каза на Марков, че няма да стреляме по редници, защото се пазим за Айнзацгрупен. Какво стана?