— Трийсет и седем… Струват ми се прекалено много, за да ги пожертваме за един германец — каза Коля.
— Трийсет и седем военнопленници, които отиват да работят в стоманолеярните заводи? Тези хора вече не са руска жива сила — каза тя с ниския си безизразен глас. — Те са германски работници. А Абендрот определено си струва.
Коля кимна, като се взираше в командирската кола в далечината.
— Искаш да кажеш, че ние сме пешки, а той е топ.
— Ние сме по-малко от пешки. Пешките имат някаква стойност.
— Ако можем да вземем топ, и ние ще имаме стойност.
В момента, в който го каза, Коля примигна и ме погледна. После изведнъж се усмихна уверено; цялото му казашко лице грейна, озарено от величието на поредната му идея.
— Може би има и друг начин. Почакайте ме тук една минута.
— Какво правиш? — попита го Вика, но вече беше твърде късно; той беше тръгнал към най-близката групичка войници.
Германците присвиха очи, когато го забелязаха, и сложиха пръст на спусъка, но Коля вдигна ръце и започна да им бърбори нещо на родния им език, весел и безгрижен, все едно всички се бяхме събрали да гледаме някакъв военен парад. След трийсет секунди те вече се смееха на смешките, които им разказваше. Един от войниците дори му подаде цигарата си, за да си дръпне от нея.
— Той има чар — отбеляза Вика.
Звучеше като ентомолог, който говори за хитиновата черупка на някой бръмбар.
— Сигурно са решили, че е отдавна изгубеният им арийски брат.
— Вие двамата сте странна двойка.
— Ние не сме двойка.
— Не исках да кажа това. Не се притеснявай, Льова. Знам, че харесваш момичета.
Баща ми ме наричаше Льова и когато чух този прякор от устата й — толкова неочаквано, но толкова естествено, все едно ме беше наричала така от години насам, — ми се прииска да се разплача.
— Преди се ядоса, нали? Когато той каза, че искаш да ме съблечеш.
— Той непрекъснато говори глупости.
— Значи не искаш да ме съблечеш, така ли?
Вика се беше усмихнала подигравателно, стъпила с раздалечени крака в снега, натъпкала ръцете си в джобовете на гащеризона.
— Не знам.
Да, това беше глупав и страхлив отговор, но вече не можех да следвам завоите на всички събития, които се случваха тази сутрин.
В един момент си мислех, че ми остават само няколко минути живот; в следващия момент една снайперистка от Архангелск флиртуваше с мен. Дали флиртуваше с мен? Дните се бяха превърнали в хаотична поредица от катастрофи; това, което следобед изглеждаше невъзможно, до вечерта вече беше общоприет факт. Трупове на германци валяха от небето; канибали продаваха наденици от смляно човешко месо на пазара „Сенной“; жилищни блокове падаха на земята; кучета ставаха бомби; замръзнали войници ставаха указателни табели; партизанин с половин лице се олюляваше в снега и тъжно се взираше в своите убийци. Нямах храна в стомаха си, месо по костите си и достатъчно енергия, за да разсъждавам върху този жесток парад. Просто вървях нататък и се надявах някъде по пътя да има още половин филия хляб за мен и дузина яйца за дъщерята на полковника.
— Той ми каза, че баща ти е бил известен поет.
— Не беше толкова известен.
— Такъв ли искаш да станеш? Поет?
— Не. Нямам талант за това.
— А за какво имаш талант?
— Не знам. Не всеки има талант.
— Така е. Въпреки всичко, което ни повтаряха като малки.
Ако се съди по това, което се виждаше, Коля изнасяше някаква лекция на войниците, събрани в полукръг около него, като ръкомахаше непрекъснато, за да подчертае думите си. В един момент посочи към мен и аз усетих как гърлото ми се сви, когато германските войници се обърнаха и ме погледнаха любопитно и развеселено.
— Какво им разправя, по дяволите?
Вика сви рамене.
— Ако не внимава, ще го застрелят.
Войниците не изглеждаха съвсем убедени, но Коля продължи да ги придумва и най-сетне един от тях оправи ремъка на карабината си „МР40“ на рамото и се затича към края на конвоя, като поклащаше глава все едно и сам не можеше да повярва, че е послушал този умопобъркан руснак. Коля кимна на останалите, събрани около него, пусна някаква последна шега, която ги накара да се усмихнат широко, и се върна при нас, без да бърза.
— Нацистите те обожават — каза му Вика. — Да не им цитираше „Моята борба“?
— Веднъж се опитах да я прочета. Много е скучна.
— Какво им каза?
— Казах им, че предлагам облог на хер Абендрот. Обзаложих се, че моят приятел, петнайсетгодишно момче от по-долнопробната част на Ленинград, може да играе без царица и въпреки това да победи техния щурмбанфюрер на шах.