В Блингденстоун — градът на гномовете, обхващащ група от тунели и пещери, се бе разчула новината, че скалните червеи — токкуа — са изровили богато находище на скъпоценни камъни, разположено на двайсет мили източно от селището. Надзирателят на миньорите, Белвар Дисенгалп, трябваше да се преодолее много други началници като него, за да получи правото да ръководи миньорската експедиция. Всички знаеха, че земите, намиращи се на четирийсет мили на изток — там докъдето бяха прокопали скалните червеи, са прекалено близо до Мензоберанзан. За да стигнат до това опасно място, миньорите трябваше да вървят пеша в продължение на една седмица и да прекосят териториите на още стотици врагове. И макар всеки ден в Подземния мрак да криеше опасности за свиърфнеблите, страхът не можеше да им попречи — толкова силно копнееха за скъпоценни камъни.
Когато Белвар и неговата група от четирийсет миньора намериха малката пещера, описана от опитните разузнавачи и обозначена с гномския знак за съкровище, те разбраха, че твърденията на техните осведомители не бяха преувеличени.
Надзирателят се опитваше да запази спокойствие. Знаеше, че само на пет мили оттук живееха двайсет хиляди мрачни елфа, а те бяха най-омразните и страшни врагове на свиърфнеблите.
Водачът даде първата си заповед — трябваше да се подготвят галериите за бягство. Те представляваха лъкатушни тунели, през които един гном, висок три фута, можеше да мине съвсем спокойно, ала не и по-едър натрапник. По дължината на тези подземни проходи гномовете поставяха отбранителни стени, предназначени да отблъскват мълниите и да предпазват свиърфнеблите от техните пламъци, които бързо се разпростираха.
Най-накрая истинското прокопаване на мината започна; една трета от бригадата винаги стоеше на пост, а Белвар обикаляше района, стиснал в ръка медальона си, на който висеше вълшебен изумруд — скъпоценен камък, използван за призоваване.
Когато двамата братя достигнаха до откритите площи в източната част на Мензоберанзан, Дризт се обърна към Дайнин:
— Цели три патрулни групи — отбеляза той.
Само няколко сталагмита бележеха този участък от града, но днес той не изглеждаше толкова пуст — множество мрачни елфи се лутаха обезпокоени наоколо.
— Гномовете не бива да се подминават с лека ръка — отвърна Дайнин. — Те са силни и зли.
— Зли колкото мрачните елфи? — не се стърпя Дризт и го прекъсна, насилвайки се да звучи развеселен, за да прикрие сарказма на думите си.
— Почти — предупреди го мрачно първият син, без да долови скрития смисъл във въпроса на своя брат.
После се обърна настрани и посочи към приближаващия се отряд от мрачни елфки, които идваха, за да се присъединят към патрулите.
— Жрици — каза той. — Една от тях дори е върховна жрица на Лот. Значи някой е потвърдил слуховете за активност в тунелите.
Дризт потръпна, побиха го тръпки от вълнение преди битката. Тази възбуда скоро намаля и започна да се превръща в страх. Младежът не се страхуваше, че ще пострада, нито се притесняваше от гномовете. Опасяваше се, че този сблъсък ще бъде повторение на трагедията, разиграла се на Повърхността.
Младият войн прогони мрачните мисли от съзнанието си и си припомни, че този път, за разлика от предишния, беше застрашена родната му земя. Гномовете бяха навлезли във владенията на мрачните елфи. Ако наистина тези същества бяха толкова зли, колкото твърдяха Дайнин и останалите, Мензоберанзан нямаше друг избор, освен да отвърне със сила. Но само ако наистина бяха…
Групата на най-прославените мрачни войни в целия град — патрулът на Дризт — трябваше да поведе останалите отряди и вторият син на До’Урден зае челното си място. Той все още се чувстваше несигурен и не можеше да се развълнува от дадената му задача. Дори когато патрулите потеглиха, той се почуди дали да не ги отклони в грешна посока. Или да се отдалечи от тях и преди да са го настигнали да се срещне с гномовете и да ги предупреди за тяхното приближаване.
Дризт осъзна колко абсурдни са тези мисли. Не можеше да промени реалността, развоя на събитията в Мензоберанзан; не можеше да спре четирийсетте нетърпеливи и превъзбудени мрачни елфа, следващи стъпките му. Отново беше в капан и се чувстваше съвсем отчаян.
Тогава изведнъж се появи Масой и разведри мрачния войн:
— Гуенивар! — извика магьосникът и величествената пантера дотича при тях.