Тя зае мястото си до водача До’Урден, а младият Хюнет се върна в патрула.
Гуенивар вече не можеше да сдържа радостта си от срещата, нито пък Дризт — своята усмивка. Младежът не беше виждал пантерата от един месец заради мисията на Повърхността и после — престоят му вкъщи.
Котката скочи върху Дризт, с лапи върху гърдите му, и едва не повали слабичкия елф. Той я погали и радостно я почеса зад ушите.
Изведнъж и двамата се обърнаха едновременно, когато усетиха, че някои ги наблюдава с досада и неприязън. Видяха Масой — той стоеше със скръстени ръце, а лицето му бе започнало да почервенява от гняв.
— Няма да използвам пантерата, за да убия Дризт — мърмореше си магьосникът. — Искам да запазя това удоволствие за себе си.
Мрачният войн се почуди дали свъсеното изражение на този Хюнет не беше породено от завист. Завист към него и котката или към всичко, което го заобикаляше? Масой беше оставен в Мензоберанзан, а Дризт бе отишъл на Повърхността. Отрядът се бе завърнал с почести, а младият магьосник бе останал само зрител. Вторият син на До’Урден се отдръпна от Гуенивар, защото съчувстваше на болката на своя съмишленик.
Но когато Масой се отдалечи и зае своята позиция назад в редиците, Дризт коленичи и обгърна с ръце главата на пантерата.
Когато излязоха извън границите на обикновените патрулни маршрути, Дризт се почувства още по-радостен, че Гуенивар е с него. В Мензоберанзан имаше една поговорка — „Никой не е толкова самотен, колкото водачът на патрула“ — и през последните месеци Дризт бе започнал да я разбира. Той спря в края на една широка пътека, застана неподвижно и наостри очи и уши — проучваше следите зад себе си. Знаеше, че повече от четирийсет мрачни елфа, нетърпеливи и строени в боен ред, се приближават към него, ала нито дочуваше звук, нито различаваше движение в мрачните сенки на студения камък. Дризт погледна към Гуенивар, застанала търпеливо до него, и отново поеха напред.
Можеше да усети горещото присъствие на бойния отряд, който следваше стъпките му и особеното усещане единствено опровергаваше чувството на Дризт, че той и пантерата са сам-сами.
Привечер младият До’Урден забеляза първите признаци, предвещаващи неприятности. Той се приближи към разклонението на тунела, предпазливо се притисна към стената и усети лека вибрация в камъка. Миг по-късно трептенето се повтори, после още веднъж и Дризт се досети, че това бяха ритмичните удари на чук.
Той извади една квадратна пластина от кесийката си, голяма, колкото дланта му и нагрята с магия. Едната й страна беше обшита с дебела кожа, но другата сияеше доста ярко и съществата с инфрачервено зрение можеха да я забележат. Дризт се обърна назад към тунела, откъдето бе дошъл, и размаха предмета. Няколко секунди по-късно Дайнин бе настигнал своя брат.
— Чук — сигнализира Дризт на езика на жестовете и посочи към стената.
Дайнин се притисна към камъка и кимна одобрително.
— На петдесет ярда? — попита с ръце той.
— По-малко от сто — потвърди Дризт.
И Дайнин имаше своя магически нагрята пластина. В мрака, простиращ се пред него, той проблесна с нея и даде сигнала за бойна готовност; после се приближи към Дризт и Гуенивар и заедно се отправиха към разклона, към ударите на чука.
Миг по-късно, Дризт видя гномовете свиърфнебли за първи път. На двайсет крачки от него стояха двама пазачи — на височина стигаха до гърдите на мрачните елфи, а кожата им странно наподобяваше камъка — имаше същия релеф и топлинни отблясъци. Очите на гномовете искряха в издайническото червено на инфрачервения спектър. Само един поглед към тях напомни на Дризт и Дайнин, че лукавите гномове се чувстваха в Подземния мрак толкова у дома си, колкото и мрачните елфи и двамата братя побързаха да се скрият зад една скала в тунела.
Първият син на До’Урден даде знак на следващия мрачен войн от редиците на отряда, той пък предаде сигнала на този до него и така, докато цялата бойна група бе предупредена. После Дайнин се сниши и надзърна от скалата. Зад двамата пазачи, тунелът продължаваше още трийсет фута, правеше лек наклон и свършваше в огромна каменна ниша. Мрачният елф не можеше да види ясно този участък, но топлината от работата, която кипеше там и от струпаните гномове, се бе разпростряла в целия коридор.
Дайнин отново направи знак на другарите си. После се обърна към Дризт:
— Стойте тук с котката — нареди той и се спусна към разклона, за да обсъди плановете за действие с другите водачи.