Готов на секундата да отскочи настрана, мрачният войн стъпи здраво на краката си и погледна нагоре към съществото. Можеше да усети могъществото на това създание; абсолютната сила на земята, въплътена в тялото му.
Тежката ръка се издигна, прелетя над главата на снишилия се До’Урден, заби се в каменната стена и раздроби скалата на прах.
— Не му позволявай да те удари — прошепна сам на себе си той, без да може да повярва на очите си.
Когато земният дух измъкна ръката си, Дризт заби ятагана си в нея и отчупи съвсем малко, направо нищожно, парченце от камъка. Лицето на чудовището се сгърчи от болка — очевидно омагьосаните остриета на мрачните елфи можеха да го наранят.
Невидимият Масой не беше помръднал от мястото си; подготвяше следващото си заклинание, наслаждаваше се на представлението и чакаше бойците да се изтощят. Може би земният дух щеше да унищожи Дризт. Невидимите рамене се свиха с примирение. Магьосникът реши да остави силата на камъка да свърши мръсната работа вместо него.
Чудовището нанасяше удар след удар, а мрачният войн се претърколи напред и заби ятаганите си в краката — каменни колони — на това същество. То реагира бързо, започна да тъпче земята и едва не смаза пъргавия Дризт, а от тежестта му каменния под се пропука и се образуваха дълги разломи.
Младият До’Урден беше бърз като светкавица. Той мина зад земния дух — удряше го и забиваше в него и двата си ятагана. После отново отскочи далеч, когато чудовището се обърна и замахна свирепо със скалните си ръце.
Крясъците и звънтенето на оръжия започнаха да се отдалечават. Оцелелите гномове бяха побягали, мрачните елфи се бяха спуснали да ги преследват и бяха оставили Дризт сам със земния дух.
Съществото пак започна да тъпче каменния под. От тежестта му земята се затресе и младият елф едва успя да се задържи на крака. Изведнъж създанието се спусна напред и започна да пада над Дризт — искаше да използва тялото си като оръжие. Ако ловкият До’Урден се бе изненадал поне малко, или ако рефлексите му не бяха така бързи, многотонното чудовище със сигурност щеше да го размаже. Но той успя да се шмугне настрани и се изплъзна.
Дризт успя да избегне и ужасните поражения от сблъсъка — стените и таванът на подземието се напукаха, а по пода се посипаха прах и скални отломки. Когато земният дух се изправи, мрачният елф започна да отстъпва назад, безсилен пред непреодолимата му мощ.
Младежът беше сам срещу него или поне така си мислеше. Изведнъж кълбо червена ярост се спусна върху главата на духа; остри нокти издираха дълбоки прорези в лицето му.
— Гуенивар! — изкрещяха в един глас Дризт и Масой.
Младият войн се бе зарадвал, че е намерил свой съюзник, а Хюнет се бе ядосал. Магьосникът искаше До’Урден да загине в битката, а сега, когато безценната му пантера се бе намесила, той не смееше да направи заклинание върху него или земния дух.
— Направи нещо, магьоснико! — изкрещя Дризт, който бе разпознал гласа и бе разбрал, че Масой все още се навърта наоколо.
Чудовището изрева от болка, а стонът му прозвуча като тътен на огромни скални блокове, търкалящи се по стръмен планински склон. Дризт се спусна, за да помогне на своята приятелка — пантерата, но земният дух се извъртя невероятно бързо и се гмурна в камъка с главата напред.
— Не! — изкрещя младият воин, разбирайки, че Гуенивар ще умре.
Но чудовището и котката не се разбиха в земята — те потънаха в нея.
Вълшебните огньове обгръщаха телата на гномовете с бледолилави пламъци и ги правеха лесна мишена за стрелите и мечовете на мрачните елфи. Свиърфнеблите отвръщаха със свои магии — най-вече илюзии и зрителни измами.
— Тук долу! — изкрещя един войн и налетя на каменната стена, която само преди миг изглеждаше точно като вход към друг тунел.
Въпреки че магията на гномовете успяваше донякъде да заблуди мрачните елфи, Белвар Дисенгалп ставаше все по-уплашен. Неговият земен дух — най-силната му магия и най-голямата му надежда — се бе забавил прекалено дълго в главната ниша на мината при това с един-единствен мрачен войн. А надзирателят на миньорите искаше чудовището да е до него, когато започнеше голямата битка. Той строи войската си в стегнати, отбранителни редици и се замоли гномовете да издържат на атаката.
Магиите вече не можеха да забавят мрачните елфи. Войните се спуснаха срещу свиърфнеблите; страхът в душата на Белвар отстъпи мястото си на яростта. Той изскочи напред, размахвайки тежката си брадва и злобна усмивка се разля по лицето му, когато мощното му оръжие разкъса плътта на мрачен елф.