Не след дълго сънят обори Повелителя на меча, но не внесе утеха в душата му. Сънува кошмар, който често го навестяваше — един ярък и незабравим спомен.
Закнафейн за пореден път чу писъците на децата от дома ДеВир, когато войните, които сам бе обучил — воините на До’Урден — разкъсаха телата им.
— Различен е! — изкрещя Зак и скочи от леглото.
Той избърса студената пот от лицето си.
— Различен е… — трябваше да го повярва.
7
Мрачна тайна
— Наистина ли искаш да опиташ? — снизходително и с недоверие го попита Масой.
Алтън изгледа ученика с противния си, кръвнишки поглед.
— Насочи някъде другаде гнева си, Безлики — чиракът отвърна очи от белязаното лице на своя ментор. — Не съм причина за рухването на всичките ти надежди. А и въпросът ми си беше съвсем уместен.
— Посветил си повече от десет години в изучаването на тънкостите на магията — отвърна му Алтън. — Нима още се страхуваш да изследваш Бездната в присъствието на един учител от Сорсъри?
— Не бих се страхувал, ако беше истински учител — осмели се да прошепне Масой.
Алтън не обърна внимание на забележката му, както и на многото други, отправени му от чирака Хюнет през последните шестнайсет години. Младежът беше единствената му връзка с външния свят и докато той имаше могъщо семейство, Алтън си нямаше никого, освен Масой.
Влязоха в най-горното помещение на четиристайната сграда, принадлежаща на учителя. То се осветяваше от една-единствена свещ, чиято светлина чезнеше сред изобилието от гоблени в тъмни цветове и черните нюанси на килимите и каменните стени. Алтън се отпусна на стола си зад една кръгла масичка и постави тежка книга пред себе си.
— Това е заклинание, което само една жрица може да изпълни — запротестира седящият срещу него Масой. — Магьосниците имат власт в долната земя, но отвъдното — мъртвите — те принадлежат единствено на жриците.
Алтън се огледа наоколо с любопитство, после се намръщи на Масой, а гротескните му черти изпъкнаха на светлината на свещта.
— Изглежда наоколо няма жрици на мое разположение — саркастично отбеляза Безликият. — Или предпочиташ да пробвам пак с някое същество от Деветте бездни?
Масой се залюля в стола си и поклати глава — категорично и безпомощно. Алтън имаше право. Преди година, менторът бе потърсил отговорите на въпросите си — беше опитал да си осигури подкрепата на един демон-покровител на леда. Хвъркатото същество замрази цялата стая, докато тя не засия в черното на инфрачервения спектър и унищожи съкровища на матроната-майка на стойност цяло алхимично оборудване. Ако Масой не беше призовал магическата си котка, за да разсее ледения демон, нито младежът, нито Алтън щяха да се измъкнат живи от стаята.
— Хубаво тогава — неуверено каза ученикът и кръстоса ръце пред своя ментор. — Призови твоя дух и си намери отговорите.
Учителят забеляза неволното потръпване на Масой, макар че тялото му, което го издаде, беше добре прикрито в гънките на мантията. Известно време Безликият остана загледан в ученика си, но после продължи с приготовленията.
Когато наближи моментът за призоваване, ръката на младежа инстинктивно се шмугна в джоба му. Там той държеше фигурката от оникс — ловуващата котка, с която се бе сдобил в деня, когато Алтън прие самоличността на Безликия. В малката статуетка беше съсредоточена силна магия, позволяваща на нейния притежател да призовава могъща пантера. Масой използваше котката пестеливо, без да осъзнава истинските граници на магията и потенциалните опасности, които носеше тя.
— Само при нужда — тихичко си напомни чиракът, когато усети фигурката в ръката си, и се почуди защо толкова често му се налагаше да прави това, откакто бе с Алтън.
Въпреки перченето си, този път менторът тайно споделяше опасенията на своя ученик. Духовете на мъртвите не бяха толкова пагубни, колкото обитателите на долните земи, но можеха да бъдат жестоки и много по-подмолни в изтезанията си.
Но Алтън трябваше да намери това, което търсеше. Близо петнайсет години бе издирвал подробности за падането на дома ДеВир. Беше правил уговорки, подпитваше учители и ученици — по заобиколен начин, разбира се. За онази нощ се носеха слухове и мнозина ги знаеха. Някои дори бяха доста описателни — например за методите, използвани от победителя в битката.
Но въпреки това, никой не назоваваше името му. В Мензоберанзан, ако един мрачен елф нямаше неопровержими доказателства срещу друг, за да подбуди управляващия съвет да предприеме общи действия срещу него, той не може да повдигне каквото и да е обвинение, дори и убежденията му да се споделят от обществото. Ако един дом извършеше нападение, без да го обмисли до последната подробност, яростта на целия град щеше да се излее върху него, докато той не бъде заличен. Но ако атаката беше успешна, като тази срещу ДеВир, елфът, повдигнал обвинение срещу този дом, най-вероятно щеше да загине от змийски камшик.