— Мисля, че бях…
— Матрона-майка на дома ДеВир, Четвъртият дом в Мензоберанзан — припомни й той, като все повече се въодушевяваше. — Върховна жрица на Лот.
Споменаването на Кралицата на Паяците сякаш съживи призрака на матроната.
— О, не! — уплаши се привидението. — Защо го стори, мое грозно момче? — Джинафий си бе припомнила.
— Това е само маскировка — прекъсна я той.
— Трябва да те напусна сега — продължи духът на майката като се оглеждаше нервно наоколо. — Трябва да ме освободиш!
— Но ти трябва да ми кажеш нещо, матрона Джинафий.
— Не ме наричай така! — изкрещя духът. — Ти не разбираш! Лот се отрече от мен…
— Още неприятности — хладно прошепна Масой без изненада.
— Просто ми отговори нещо! — настояваше Алтън, не искаше да изпусне единствения шанс да узнае самоличността на враговете си.
— По-бързо! — изкрещя привидението.
— Кажи ми името на дома, унищожил ДеВир.
— Домът ли? — зачуди се Джинафий. — Да, спомням си тази злокобна нощ. Беше дом…
Кълбото дим се разсея, образът на матроната се изкриви и думите й се разнесоха в неразбираем шепот.
Алтън скочи на крака.
— Не! — изкрещя той. — Ти трябва да ми кажеш! Кои са враговете ми?
— Би ли ме причислил към тях? — каза духът.
Гласът беше толкова различен от този преди малко — беше изпълнен с такава сила, че кръвта на Алтън застина във вените му. Образът на привидението се изви и преобразува, превърна се в нещо грозно, по-грозно дори и от безликия учител. По-противно от всичко, населяващо материалния свят.
Алтън не беше жрица, разбира се, и никога не беше изучавал в подробности религията на мрачните елфи — познаваше само основните й принципи като всяко момче. Въпреки това, той знаеше кое е създанието, реещо се във въздуха пред очите му. То приличаше на парче мазен, разтопен восък и се наричаше йоклола — прислужница на Лот.
— Как смееш да прекъсваш изтезанията на Джинафий? — озъби се съществото.
— По дяволите! — прошепна Масой и бавно се плъзна под черната покривка на масата.
Въпреки, че се съмняваше в своя ментор, дори и той не очакваше от Алтън да ги забърка в подобна каша.
— Но… — запелтечи учителят.
— Никога повече не обезпокоявай този свят, бездарен магьоснико! — изрева прислужницата.
— Но аз не съм се опитвал да проникна в Бездната — възрази смирено той. — Аз само исках да разговарям с…
— С Джинафий! Отхвърлената жрица на Лот. Къде си мислиш, че се крие духът й, глупав мъж такъв? Да не пирува в Олимп, с измислените богове на феите?
— Не съм си мислел…
— Въобще някога да си го правил? — изрева йоклолата.
— Не — тихо отвърна Масой като се опитваше да стои възможно по-далеч от събитията.
— Повече да не си проникнал в този свят! — предупреди го за последен път създанието. — Кралицата на Паяците не е милостива и не търпи мъжете, който се бъркат там, където не им е работата!
Разтеченото лице на йоклолата се изду, нарасна и се разпростря отвъд очертанията на кълбото от дим. Чуха се бълбукащи звуци. Алтън се дръпна назад, препъна се в табуретката, прилепи гръб до стената и закри лицето си.
Устата на съществото се разтегна невъобразимо и върху Безликия се изсипа порой от малки предмети. Те отскачаха от тялото му и се удряха в стената навсякъде около него.
— Камъни? — почуди се обърканият учител.
Изведнъж един от предметите даде отговор на въпроса му. Нещото се захвана за края на мантията му и започна да пълзи по нея, нагоре към оголения врат на магьосника. Паяци.
Вълна от осмокраки чудовища се втурна под малката масичка и принуди отчаяният Масой да се претърколи към другия й край. Застанал на четири крака, той се обърна към Алтън и го видя — учителят обезумял мяташе и тъпчеше пълзящите гадини, опитвайки се да се отърве от тях.
— Не ги убивай! — изкрещя чиракът. — Убийството на паяци е забранено от…
— Да вървят в Бездната жриците и всичките им закони! — изруга Алтън.
Масой нямаше какво да стори повече. Той повдигна рамене, бръкна под диплите на собствената си мантия и извади оттам същия арбалет, с който преди години, бе сложил край на живота на Безликия. Момчето огледа мощното оръжие, после й дребните паяци пълзящи из стаята.
— Да ги унищожим? — попита той.