Като не чу отговор, отново присви рамене и стреля.
Тежката стрела се заби дълбоко в рамото на Алтън. Магьосникът зяпна в недоумение, после хвърли презрителен поглед към Масой.
— Имаше паяк на рамото ти — обясни му ученикът.
Навъсеното изражение на Алтън не го умилостиви.
— Неблагодарник!
— Алтън, глупако, нима забрави, че всички паяци са наоколо ти? — изръмжа Масой. Той си тръгна и извика през рамо: — Успешен лов!
Масой посегна към вратата, но когато дългите му пръсти обхванаха дръжката, повърхността на изхода прие образа на матрона Джинафий. Тя се усмихна широко, много широко и облиза чиракът през лицето с неописуемо дългия си, влажен език.
— Алтън! — извика елфът, втурна се обратно към стената, далеч от лигавото докосване, и видя магьосникът по средата на едно заклинание — опитваше се да запази концентрация, въпреки множеството паяци, които жадно продължаваха да се катерят по мантията му.
— Ти си мъртъв — вяло отбеляза Масой и поклати глава.
Алтън се бореше с изтощителния ритуал на магията, опитваше се да пренебрегне ненавистта си към паяците и затова побърза да сложи край на призоваването. Беше учил толкова години и никога не си беше представял, че може да извърши подобно нещо, дори би се изсмял при мисълта за това. Този край, обаче, беше по-приемлив, отколкото да се остави на пълзящата напаст на йоклолата.
Магьосникът призова мълния в собствените си крака.
Гол и останал съвсем без коса, Масой се препъна на прага на вратата, но успя да се измъкне от огнения ад. Последва го Безликият, целия в пламъци. Той се търколи на пода и свали от себе си дрипавата и горяща мантия.
Докато наблюдаваше как Алтън угасява и последното пламъче, Масой си спомни нещо приятно и даде воля на мъката си, на мисълта, която не спираше да го измъчва в този пагубен момент.
— Трябваше да го убия, докато беше в паяжината.
Малко по-късно, след като Масой се прибра в стаята си и залегна над уроците, Алтън сложи металните декорирани наръкавници, с които се отличаваха учителите от Академията, и напусна сградата на Сорсъри. Запъти се към широката стълба, спускаща се надолу и извеждаща от Тиер Брех и седна да погледа светлините на Мензоберанзан.
Дори и при такава гледка той не можа да разсее мислите си от спомена за поредния провал. През последните шестнайсет години се бе отказал от всичките си мечти и амбиции — толкова отчаяно искаше да узнае името на нападателя. Но постоянно се проваляше. Чудеше се докога ще подрежда парченцата от пъзела? Колко ли още щеше да издържи? Масой беше единственият му приятел — ако можеше да се нарече такъв — и беше преминал през повече от половината си обучение в Сорсъри. Какво ще прави, когато чиракът се дипломира и завърне в дома Хюнет?
— Може би ще продължа да си блъскам главата с векове? — каза той на глас. — И ще бъда убит от някой отчаян ученик, както аз, както Масой отне живота на Безликия. Дали този ученик ще обезобрази себе си, за да заеме моето място? — иронично се изкикоти Алтън при мисълта за вечния „безлик учител“ в Сорсъри.
Кога ли матроната-повелителка на Академията щеше да се усъмни в него? След хиляда години? Десет хиляди? Или Безликият щеше да надживее самия Мензоберанзан? Да си учител не е толкова лошо, предположи Алтън. Много мрачни елфи биха жертвали всичко, за да им бъде оказана такава чест.
Той положи глава на сгъвката на лакътя си и отхвърли от съзнанието си нелепите мисли. Не беше истински учител, нито пък „откраднатият“ пост му бе донесъл нещо хубаво. Може би Масой трябваше да го застреля — в онзи ден преди шестнайсет години, когато бе пленен в паяжината на Безликия.
Учителят изпадна в още по-дълбоко отчаяние, когато си припомни как се бе случило всичко — бе навършил седемдесет години и беше млад според критериите на мрачните елфи. През онази нощ, фактът, че бе изминала само една десета от живота му, никак не успокояваше Алтън ДеВир.
— Колко ли дълго ще оцелея? — запита се той. — Преди тази лудост, какъвто е моят живот, да ме е обладала съвсем.
Магьосникът отново погледна над града.
— По-добре Безликият да ме беше убил — прошепна той. — Защото сега съм Алтън ДеВир от Ничий дом.
Още на следващата сутрин, след падането на ДеВир, Масой го бе нарекъл така, но тогава, когато животът му висеше на косъм, Алтън не беше разбрал скрития смисъл на това название. Мензоберанзан представляваше едно множество от отделни домове. Обикновен крадец можеше да се присъедини към някой от тях, и да го нарича свой дом, но един крадец-благородник едва ли щеше да бъде приет от някое семейство в града. Оставаше му само Сорсъри… поне докато не разобличат истинската му самоличност. Какви ли наказания трябваше да изтърпи за убийството на учител от Академията? Масой беше извършил престъплението, но той имаше семейство, което да го защити. Алтън беше просто крадец-благородник.