Той се подпря на лакти и се взря в издигането на светлината по Нарбондел. Когато минутите се превърнаха в часове, учителят престана да се отчайва и самосъжалява. Той пренасочи вниманието си от самия град към отделните домове, като се чудеше какви мрачни тайни крие всеки един от тях. Но само един, припомни си Алтън, само един пази тайната, която толкова много искаше да научи. Едно семейство беше заличило дома ДеВир.
Тазвечерният провал с матрона Джинафий и йоклолата беше забравен, както и скръбта и съжалението, че не е намерил смъртта си по-рано. Бяха изминали шестнайсет години, но вече и те не му се струваха толкова много. Може би в тази крехка обвивка му оставаха още седем столетия живот. Ако съдбата му бе отредила толкова — той се чувстваше подготвен да прекара всяка една минута в търсене на похитителя.
— Отмъщение! — силно изръмжа той.
Нуждаеше се от това, хранеше се само с тази мисъл — единствената причина, поради която още продължаваше да диша въздуха на града на мрачните елфи.
8
Кръвна Връзка
Зак го притисна със серия от ниски удари. Дризт бързо се опита да се отдръпне, да уравновеси крачка, но при всяка негова стъпка го очакваха безмилостни атаки. Младежът се принуди да действа в отбрана. Много често вместо самите остриета Дризт намираше ръкохватката на оръжието си в много по-голяма близост до Зак.
Учителят се приведе ниско, приближи се и проби защитата на младия До’Урден.
Дризт изкусно развъртя ятаганите си на кръст, но трябваше да застане на твърда позиция, за да отблъсне светкавичната атака на Повелителя на меча. Момчето знаеше, че му е погоден номер и всеки момент очакваше следващото нападение. Зак прехвърли тежестта на тялото върху единия си крак и се хвърли право напред — с остриетата на двата меча насочени в слабините на Дризт.
Младежът изруга наум и кръстоса ятаганите пред себе си с върховете надолу, за да парира удара на мечовете. Но когато трябваше да пресрещне оръжията на Зак, Дризт се поколеба, подтикван от вътрешен импулс, и отскочи встрани, което му коства болезнен удар от вътрешната страна на бедрото. Отвратен, той захвърли ятаганите си на пода.
Зак също отскочи назад. Държеше мечовете си отпуснати надолу и изглеждаше наистина смутен.
— Не трябваше да пропускаш този ход — без заобикалки му каза той…
— Това париране не е правилно — отвърна Дризт.
В очакване на някакво обяснение, Зак допря върха на меча си в земята и се подпря на оръжието. В миналото той би наранил, дори убил ученик за такова безочливо поведение.
— Кръстосването на остриетата отблъсква атаката, но каква е ползата от това? — продължи Дризт. — Когато маневрата приключи, острието на моя ятаган остава насочено надолу и е прекалено ниско, за да предприема ефективна атака срещу теб, а ти имаш възможността да отскочиш назад и да се измъкнеш.
— Но така ще отблъснеш моето нападение.
— Само за да последва друго — спореше момчето. — Най-доброто положение, което мога да се надявам да заема след „долно кръстосване“ е изравнената позиция.
— Да… — потвърди Зак без да разбира проблема на своя ученик с това разиграване.
— Спомни си на какво си ме учил! — изкрещя Дризт. — „С всеки ход трябва да се печели предимство“ — постоянно ми го повтаряш, но аз не виждам къде е предимството в използването на „долно кръстосване“.
— Така ти е изгодно и ми цитираш само първата част на урока — също толкова ядосан го сгълча Зак. — Или довърши фразата, или въобще не я използвай! „С всеки ход трябва или да се печели предимство, или да се избегне неизгодна позиция.“ С това кръстосване отблъскваш двойните удари под кръста! Твоят опонент вече е имал предимство, за да се реши да предприеме такъв дързък и нападателен ход най-доброто, което можеш да сториш в такава ситуация, е да изравниш позициите.
— Парирането не е правилно — инатеше се Дризт.
— Вдигни оръжията — изръмжа Зак и пристъпи заплашително към момчето.